Тя незабавно се заела с всички надлежни средства да предотврати последствията, от които се страхувахме, и на първо място открила двете страхотни оси, които ме бяха изненадали. Уговаряла ги, увещавала ги, предложила им пари — с една дума, опитала всички възможни начини, за да осуети углавното ми преследване; предложила на едната от момите сто лири, за да напусне господарката си и да не се явява като свидетелка срещу мен. Но тя държала упорито на своето и макар да беше само слугиня и да получаваше годишно три лири заплата или нещо подобно, отказала, и хазайката ми смяташе, че щяла да откаже дори ако й се предложели и петстотин лири.
Тогава хазайката се заловила да обработва другата слугиня. Тя не била тъй коравосърдечна, колкото първата и от време на време изглеждала склонна да прояви милост; но първата мома не я оставяла сама и дори не допускала хазайката ми да говори с нея. Заплашила я, че те съобщи да я арестуват за подкупване на свидетели.
Тогава хазайката ми се обърнала към господаря, тоест към човека, чиито стоки бяха откраднати, и по-специално към жена му, която отначало бе склонна да се съжали над мен. Заварила я все още благосклонна, но мъжът й твърдял, че сега вече бил длъжен да води делото и че инак щели да съдят него, загдето е подписал неверни показания пред съда.
Моята хазайка му предложила да намери приятели, които да измъкнат показанията му от архивата, както наричат онова място, така че той да не пострада. Но не успяла да го убеди, че изобщо на тоя свят има друг начин да се гарантира безопасността му освен явяването му в съда.
И тъй, срещу мен фактически щяха да свидетелствуват трима души — господарят и двете слугини. А това означаваше осъждането ми на смърт да бъде толкова положително, колкото и това, че в момента бях жива. Не ми оставаше нищо, освен да се подготвя за смъртта. Но както споменах и по-рано, твърде жалка бе основата, върху която можех да градя подготовката си за смъртта. Защото разкаянието, което изпитвах сега, ми се струваше плод единствено на страха от смъртта, а не на искреното съжаление за досегашния лош живот, причина за плачевното ми положение, нито пък съжалението, че бях оскърбила моя създател, който сега тъй неочаквано трябваше да стане и мой съдник.
Много дни прекарах, измъчена от неописуем ужас. Предстоящата смърт се беше вкопчила в мене тъй, че денем и нощем не можех да мисля за нищо друго освен за бесилки и въжета, за зли духове и дяволи. Невъзможно е да опиша до каква степен се измъчих, разкъсвана между ужасни опасения пред смъртта и страхотни угризения заради ужасния ми живот в миналото.
Свещеникът на затвора Нюгейт дойде при мен и ми говори, както си знаеше, но всъщност цялото му богословие клонеше към това, да ме накара да изповядам пред него престъплението си, както го нарече той (при все че всъщност не знаеше за какво съм вътре), като разкрия абсолютно всичко, без което според него господ никога нямало да ми прости. Думите му имаха толкова малко общо с моето дело, че всъщност не получих от него никаква утеха. Пък и да видиш мъртвопияно още по обяд нещастното същество, което сутринта ти е проповядвало да си признаеш и да се разкаеш — в това има нещо тъй отвратително, че започнах да го презирам, а постепенно заради самия човек презрях и работата му. Ето защо помолих го да не ме безпокои повече.
Не знам как стана, но поради неуморното тичане на старателната ми хазайка срещу мен не беше изготвен обвинителен акт за първата сесия, тоест не бях изправена пред Голямото жури21 в Гилдхол. Така че имах пред себе си още цял месец или по-право пет седмици и без съмнение трябваше да ги използувам като време, дадено ми да размисля над онова, което е било, и да се подготвя за онова, което ще стане. Трябваше да гледам на него като на отсрочка, предоставена ми за разкаяние, и наистина го приех така. Но не можах да се разкая. Все още съжалявах, че се намирам в Нюгейт, но никакви призраци на разкаяние не ме вълнуваха.
Напротив, точно както водата в планинските пещери превръща в камък всичко, върху което капе, и моето продължително общуване с тая шайка чада на ада, сред които бях попаднала, оказа върху мен същото въздействие, което бе оказвало върху всички други. Окаменях, станах отначало глупава и безчувствена, сетне брутална и безразсъдна, а накрая бясна и луда като всички тях. Накратко, започнах да се чувствувам толкова доволна и спокойна в това място, сякаш от самото си рождение бях живяла непрекъснато там.
Едва ли някой може да си представи, че човешката природа е способна да се изроди до такава степен, та да смята за приятно и примамливо онова, което само по себе си е най-отвратителна несрета. Условията тук биха такива, че надали бих могла да опиша по-лоши. Бях изпаднала в крайната нищета, в която изобщо може да изпадне някой жив и здрав човек, който на всичко отгоре разполага с достатъчно пари, за да поддържа и живота, и здравето си.
21
Голямото жури — комисия от 12 или повече съдебни заседатели, която решава дали обвиняемият следва да се предаде на съд, или да се освободи. — Б.пр.