Върху мен тежеше вина, в състояние да смаже всяко същество, все още способно поне мъничко да разсъждава и да има представа за това колко щастливи са едни и в каква несрета тънат други. Отначало наистина изпитвах известни угризения на съвестта, но не и разкаяние. Сега вече угризенията изчезнаха, а не се и разкайвах. Обвиняваха ме в престъпление, което се наказваше със смърт. Доказателствата бяха толкова очевидни, че нямаше и капчица надежда да ме признаят за невинна. Ползувах се освен това и със славата на стар рецидивист, така че не можех да очаквам нищо освен смърт, а нямах и надежда да се измъкна някак. И все пак ме беше обхванало странно душевно безразличие. Не се тревожех, не се боях, не жалех за себе си. Първоначалната изненада беше минала. Чувствувах се сама не зная как: мислите ми, разумът ми, та дори съвестта ми — всичко беше заспало.
Жизненият ми път в продължение на цели четиридесет години бе представлявал страхотна смесица от поквара, проституиране, блудствуване, разврат, лъжи и кражби — с една дума, от осемнадесетата до шейсетата си година бях опитала всичко освен убийство и държавна измяна. А сега предстоеше наказанието ми и ме чакаше позорна смърт, и въпреки това не схващах ужаса на положението си. Не се замислях за небето или за ада — в това отношение изпитвах само нещо като лека болка, която предупреждава и отминава. Нито имах смелост да се залъгвам с божията милост, нито пък изобщо се сещах да го сторя. С това, струва ми се, описах накратко най-голямото падение, което може да се изпита на земята.
Всичките ми ужасяващи мисли се бяха разнесли, страхотиите на затвора се превърнаха за мен в нещо обичайно и шумът и глъчката вече ме гнетяха не повече от хората, които вдигаха тоя шум. С една дума, превърнала се бях в истинска „нюгейтска птица“ — точно толкова покварена и озлобена, колкото всички наоколо ми; у мен не остана почти нищо от добрите навици, доброто възпитание и учтивостта, които винаги досега бях проявявала. Толкова пълна беше покварата ми, че вече не приличах на себе си. Можеше да се помисли, че цял живот съм била само такава, каквато бях сега.
Тъкмо посред тоя период от живота ми, когато загрубявах, преживях още една внезапна изненада и тя ми припомни до известна степен чувството, наречено мъка, което вече наистина бях почнала да забравям. Една нощ ми казаха, че късно предишната вечер довели в затвора трима пладнешки разбойници, които извършили някакъв обир, струва ми се, нейде около Хаунслоу-Хийт и после, преследвани от селяните до Ъксбридж, били заловени след смела съпротива, при което мнозина от селяните били ранени и някои убити.
Няма нищо чудно в това, че всички ние, затворниците, изпитвахме силно желание да видим тия смели и ловки джентълмени, за които се разправяше, че нямали равни на себе си. Още повече разнесе се слух, че сутринта щели да ги преместят в големия двор, тъй като успели да подкупят главния надзирател и той им разрешил да се прехвърлят в по-хубавата част на затвора. Така че ние, жените, застанахме на пътя, по който бяхме сигурни, че ще минат. Но с нищо не може да се опише смайването и изненадата ми, когато в първия мъж, който излезе, познах съпруга си от Ланкашир, същия, с когото бях живяла тъй щастливо в Дънстъбъл и когото по-късно видях в Брикхил след женитбата си с моя последен съпруг, както вече разказах.
Онемях при вида му и не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя. Той не ме позна и на първо време това беше единствената ми утеха; напуснах жените, с които бях, усамотих се, доколкото това ужасно място изобщо дава възможност някому да се усамоти, и плаках продължително и горчиво.
„Какво ужасно същество съм — казвах си аз, — на колко клети хора съм опропастила живота! Колко отчаяни нещастници съм изпратила при дявола!“
Смятах, че единствено аз съм виновна за нещастието на тоя джентълмен. Той ми бе казал в Честър, че поради брака си с мен се разорил и имуществото му било в отчаяно състояние. Защото, смятайки, че аз съм богата, направил по-големи дългове, отколкото можел да заплати. Беше ми казал още, че щял да иде във войската и да вземе на рамо мушкета или пък да си купи кон и да замине „да направи една обиколка“, както сам се изрази. И макар никога да не му бях казвала, че съм богата и следователно никога не го бях излъгала направо, все пак го бях насърчавала да вярва, че е така и именно аз бях първопричината за нещастията му.