Изненадата от тая среща се вряза дълбоко в съзнанието ми и ме разтърси по-силно от когато и да било. Денем и нощем тъгувах, още повече, защото ми казаха, че той бил главатар на бандата и извършил толкова грабежи, че Хайнд или Уитни, или дори Златния чифликчия22 били дребна риба в сравнение с него; положително щели да го обесят, дори ако с него се свършеха мъжете в страната, и срещу него щели да свидетелствуват много хора.
Бях сломена от скръб. Тревогата за собственото ми състояние не можеше и да се сравни с тая нова тревога и аз се обсипвах с укори. До такава степен скърбях за предстоящата му гибел, че изгубих охота към всичко, което ми беше харесвало по-рано, и първоначалните ми самообвинения за ужасното минало почнаха да ме мъчат наново. А заедно с тия мисли у мен се появи пак и погнусата от това страшно място, от начина, по който живеех в него. С една дума, промених се напълно, станах съвсем нов човек.
Докато скръбта ми по неговата участ оказваше върху мен такова влияние, съобщиха ми, че моят обвинителен акт щял да бъде изготвен за следващата сесия пред Голямото жури и несъмнено ме чакала смъртна присъда. Сърцето ми вече се беше пробудило, извратената ми дързост — сломена. В ума ми бе почнало да се промъква съзнанието за собствената ми вина. Накратко, бях почнала да размишлявам, а размишлението е истински път от ада към рая. Състоянието на закоравялост в душата ми, за което вече говорих толкова, всъщност бе само пълна загуба на способността да се мисли. И когато възстанови тая своя способност, човек се връща към себе си.
Щом почнах да мисля, първото нещо, което ми хрумна, бе:
„Боже мой! Какво ще стане с мен? Ще ме осъдят, в това няма никакво съмнение и тогава единственото, което ме чака, е смъртта. Нямам приятели, какво ще правя? Положително ще ме осъдят! Господи! Смили се над мен! Какво ще стане с мен?“
Тъжни, ще кажете и вие, бяха първите мисли, които възникнаха в душата ми след толкова време, и все пак и те представляваха само страх пред онова, което ме очакваше. В тях нямаше и капчица искрено разкаяние. Тъй или иначе бях страшно съкрушена и напълно безутешна; и тъй като нямах приятели, с които да споделям печалните си мисли, всичко се струпа с такава тежест отгоре ми, че ме хвърляше в гърчове и припадъци по няколко пъти на ден.
Изпратих да повикат старата ми хазяйка и тя, нека призная това, се показа наистина вярна приятелка: не остави камък непреобърнат, само и само да попречи на Голямото жури да състави обвинителния акт. Ходила при неколцина от съдебните заседатели и се опитала да ги настрои благоприятно, като им казала, че нищо не е откраднато и че не е имало взлом и т.н. Но всичко беше напразно. Двете слугини се заклеха, че са ме заловили на местопрестъплението и съдебните заседатели ме признаха за виновна в кражба с взлом, тоест в предумишлено престъпление и посегателство върху чужда собственост.
Научавайки тая вест, припаднах, а като дойдох на себе си, струваше ми се, че ще умра под нейната тежест. Хазяйката ми се грижеше за мен като истинска майка: съжаляваше ме, плачеше заедно с мен и заради мен. Но не можеше да ми помогне. А сякаш за да се увеличи още повече тоя ужас, в целия затвор се носеше мълвата, че ще бъда осъдена на смърт заради престъпленията си. Много често чувах затворниците да говорят за това помежду си. Виждах ги да поклащат глави и да разправят колко много съжалявали за това и тям подобни, както обикновено става в такива случаи. Но все пак никой не идваше да ми каже какво мисли, докато най-сетне един от пазачите дойде да ме види насаме и каза с въздишка:
— Е, госпожо Фландърс, ще ви съдят в петък (а тогава бе сряда), какво смятате да правите?
Побледнях като платно и казах:
— Бог знае какво ще правя, аз самата не знам.
— Няма как — каза той, — не искам да ви създавам лъжливи надежди. Добре ще е да се подготвите за смъртта, защото се опасявам, че ще ви осъдят, а тъй като сте рецидивистка, едва ли ще проявят към вас много милост. Казват — добави той, — че вашият случай бил твърде ясен и че свидетелските показания са тъй неоспорими, щото едва ли ще има спасение.
За човек в положение като моето това бе равносилно на удар с нож право в сърцето и аз доста време не можах да произнеса дума — нито добра, нито лоша. Накрая се разплаках и му рекох:
— О, сър, какво трябва да сторя?
— Повикайте свещеник — ми каза той — и говорете с него. Защото, вярвайте ми, госпожо Фландърс, едва ли ще останете още дълго на тоя свят освен ако имате много влиятелни приятели.
От негова страна, разбира се, това бе проява на чистосърдечност, но за мен бе много жестоко, поне така ми се стори. Той ме хвърли в най-голямата тревога, в която някога съм изпадала, и през цялата нощ не мигнах. Тогава започнах да отправям молитви към бога — нещо, което не бях правила, откак почина последният ми мъж или пък малко след това. Но всъщност едва ли мога да нарека тогавашните си думи молитви. Защото бях толкова объркана и такъв ужас беше обхванал мисълта ми, че макар да плачех и да повтарях непрекъснато „Господи, смили се над мен!“, нито веднъж не се почувствувах такава клета грешница, каквато наистина бях, нито пък изповядах греховете си пред бога или поисках прошка в името на Исуса Христа. Смазваше ме чувството за моята безпомощност, за това, че щяха да ме осъдят на смърт и положително ще ме екзекутират, ето защо цяла нощ виках: „Божичко, какво ще стане с мен? Господи, какво ще правя? Господи, имай милост над мен!“ и тям подобни.