Моята клета, нещастна хазайка сега бе разтревожена не по-малко от мен и се разкайваше повече и по-искрено, при все че нямаше никаква опасност самата тя да бъде дадена под съд. Не че заслужаваше по-малко наказание от мен, това и самата тя съзнаваше. Но в продължение на много години тя лично не беше извършила нищо, а само бе получавала откраднатото от мен и от други и ни бе насърчавала да крадем. Тя обаче плачеше и се държеше като умопобъркана, кършеше ръце и викаше, че се чувствувала погубена напълно, над нея тегнело небесното проклятие, била прокълната навеки, само тя била причина за гибелта на всичките си приятели и докарала до бесилката този, и този, и този: и изброи десет-единадесет души (за някои от които съм споменавала), те завършили преждевременно житейския си път, сега станала причина и за моята гибел, защото ме убеждавала да продължавам да крада, когато всъщност трябвало вече да престана. При тия нейни думи аз я прекъснах.
— Не, майчице, не — рекох й аз, — не говори така, защото тъкмо ти ме караше да напусна занаята, когото взех парите от галантериста и когато се върнах от Харуич, а пък аз не исках и да те чуя. Ето защо вината не е твоя, аз сама се погубих и се докарах до тоя хал.
Тъй прекарвахме с нея дълги часове.
Но изход нямаше. Делото срещу мен продължи по реда си и в четвъртък ме отведоха в съда, за да ми съобщят обвинителния акт. Когато ми прочетоха обвинението, заявих, че не се признавам за виновна, и то с пълно право, защото ме обвиняваха в кражба с взлом; тоест в присвояване на чужда собственост, възлизаща на две парчета брокатна коприна на стойност 46 лири, притежание на Антъни Джонсън, и за разбиване на вратата. А аз знаех много добре — никой не можеше да даде показания, че съм разбила вратата или че поне съм насилила ключалката.
В петък ме отведоха на процеса. През последните два-три дни дотолкова се бях изтощила от плач, че в четвъртък вечерта спах по-добре, отколкото очаквах, и на делото се чувствувах по-бодра, отколкото можех да се надявам.
Когато процесът започна и обвинителният акт беше прочетен, поисках да говоря, но ми казаха, че първо трябвало да бъдат изслушани свидетелите, а след това ще се даде думата и на мен. Свидетели бяха двете моми и те наистина се оказаха злобни оси, защото, макар общо взето да казваха истината, украсяваха я до неузнаваемост и се кълниха, че съм била обсебила напълно стоките, скрила съм ги била под дрехите си и вече съм напускала дома с тях; единият ми крак бил прекрачил прага, когато те се появили, и тогава съм пристъпила и с другия крак и съм била вече извън къщата, на улицата, преди да ме пипнат. Едва тогава те ме били заловили и намерили платовете в мен. В общи черти това отговаряше на истината, но аз държах упорито, че са ме заловили, преди да съм прекрачила прага. Това обаче не говореше кой знае колко в моя полза, тъй като бях взела стоките, и ако не ме бяха спрели, щях да ги изнеса.
Позовавах се на факта, че не съм изнесла нищо от дома, вратата е била отворена и съм влязла с намерение да купувам и ако не съм намерила никого там и съм взела в ръка няколко парчета плат, за да ги разгледам, от това не може да се заключи, че съм възнамерявала да ги открадна, защото не съм ги изнасяла навън, а само до вратата, та да ги видя по-хубаво на светлината.
Съдът в никакъв случай не искаше да приеме показанията ми за верни и съдията се пошегува с намерението ми да купя стоки от място, което не било магазин и където нищо не се продавало; а пък на твърдението ми, че съм отнесла платовете до вратата, за да ги разгледам по-добре, слугините безсрамно се изкискаха и пуснаха в ход остроумието си; казаха на съда, че сигурно доста добре съм огледала платовете, защото съм ги била увила и съм излизала с тях.