Накратко, признаха ме за виновна в кражба, но ме оправдаха, що се касае до взлома, което не беше голяма утеха за мен, тъй като първото щеше да ми донесе смъртна присъда, а второто нямаше да прибави към нея нищо повече.
На следния ден ме отведоха, за да чуя страшната присъда, и когато ме запитаха мога ли да кажа нещо за свое оправдание, останах безмълвна. Тогава някой ми подсказа гласно, че трябва да говоря на съдиите, та дано видят нещата в по-благоприятна за мен светлина.
Туй ме насърчи и аз заявих, че едва ли мога да изнеса нещо, с което да спра изобщо присъдата; но затова пък толкова по-голяма е молбата ми за милост. Добавих, че се надявам съдиите да намалят присъдата в едно такова дело, като имат пред вид обстоятелствата, че не съм разбивала врата, не съм изнесла нищо, никой не е изгубил нищо; че човекът, чиито били стоките, е проявил добрината да апелира за снизхождение (което той наистина благородно бе сторил) и че най-сетне това е първото ми престъпление и никога преди това не съм била изправяна пред съдия или съд. С една дума, говорих по-смело, отколкото смятах, че ще бъда в състояние да говоря, и много вълнуващо, макар и със сълзи на очи. Все пак сълзите ми не бяха толкова изобилни, че да попречат на речта ми. Видях, че трогнах до сълзи ония, които ме слушаха.
Съдиите седяха сериозни и мълчаливи, слушаха ме търпеливо и ми позволиха да кажа всичко, каквото исках, но без да отговорят нито „да“ нито „не“. И когато свърших, произнесоха смъртната присъда, присъда, която ми се стори като самата смърт и която ме довърши. Силите ме напуснаха, езикът отказа да ми служи, очите ми не виждаха вече нито бога, нито хората.
Клетата ми хазайка беше буквално неутешима. Тя, която по-рано ме ободряваше, сега сама имаше нужда да я ободряват. Ту тъгуваше, ту беснееше и бе дотолкова извън себе си, че заприлича на обитателка на Бедлам23. Тя скърбеше не само заради мен, но бе поразена и ужасена и от собствения си греховен живот и започна да гледа на него твърде различно от мен. Тя не само съжаляваше за нещастието, а се и разкайваше до краен предел за греховете си. Повикала един изповедник — сериозен, благочестив, добър човек — и с негова помощ се заела тъй ревностно да се разкайва, че ми се струваше (а същото мислел и свещеникът), че разкаянието й е искрено. Нещо повече — тя правила това не само тогава и по този случай, а както ме осведомиха, продължила тъй чак до края на живота си.
По-лесно е за човек да си представи, отколкото да обясни с думи в какво състояние се намирах тогава. Пред мен беше само смъртта. И тъй като нямах приятели, които да ми се притекат на помощ, не чаках нищо друго, освен да видя името си заедно с имената на още други петима души в заповедта за екзекуция, която трябваше да излезе идния петък.
Междувременно моята клета, отчаяна хазайка ми изпрати един свещеник, който дойде да ме навести по нейна молба. Той сериозно ме покани да се разкая за всичките си грехове и да не отлагам повече спасението на душата си. Каза ми да не се самозалъгвам с надежди, че ще остана жива; бил осведомен, че за такова нещо не можело да става и дума, ето защо трябвало искрено да отправя взор към бога с цялата си душа и да моля за милост в името на Исуса Христа. Той подкрепи думите си със съответни цитати от Писанието, които насърчаваха и най-големите грешници да се разкаят и да се откажат от своя порочен живот, и накрая коленичи и се моли с мен.
Сега вече за пръв път почувствувах истински признаци на разкаяние. Започнах да гледам с отвращение на миналото си и взирайки се по този начин в безсмъртието, всичко в тоя живот почна да ми се струва съвсем различно в сравнение с преди. Щастието, радостите и скърбите на живота добиха съвсем друга стойност. Престанах да се интересувам от всичко освен от безкрайно възвишеното, което стоеше високо над преживяното от мен. Сега вече ми се струваше най-голяма глупост да отдавам значение на каквото и да било, та дори и на най-ценното нещо на тоя свят.
Понятието „вечност“ изпъкна пред мен, окръжено от всичките си тайнствени спътници. Добих за тях толкова ясна представа, че просто не знам как да ги изразя. Така например колко глупаво и нелепо ми изглеждаше всяко удоволствие! Искам да кажа, всяко нещо, което по-рано бях смятала за удоволствие. И като си помислех само, че заради тия жалки дреболии проиграваме вечното блаженство!
Заедно с тия размишления у мен възникнаха по най-естествен път и жестоки упреци за жалкото ми поведение през миналия ми живот. Бях пожертвувала всички надежди за блаженствата на вечността, в която тъкмо ми предстоеше да навляза. Бях се обрекла на пълна нищета; и то с ужасната добавка, че тая нищета също щеше да бъде вечна.