Не ме бива да чета поучителни проповеди на когото и да било, но разказвам всички неща точно както се случиха, доколкото това е по силите ми. И все пак чувствувам, че написаното от мен е безкрайно далеч от живите впечатления, които вълнуваха по онова време душата ми. Вярно е, че тия впечатления не могат да се опишат с думи или пък ако могат, аз не разполагам с достатъчно думи за да ги опиша. Така че предоставям на всеки сериозен читател да се позамисли сам над собствения си живот. Рано или късно всекиму е съдено да изпита това. Искам да кажа: всеки ще добие по-ясна представа за бъдното, отколкото съм я дала аз, и по-мрачна представа за собствената си орис.
Но да се върна към моя разказ. Свещеникът настоя да му кажа — доколкото смятах това за удобно — как виждам себе си сега, когато съм прозряла вечното; каза ми, че не идвал като затворнически изповедник, чиято задача е да изтръгва от затворниците признания, та по тоя начин да се издирват други престъпници; задачата му била да ме подтикне към непринуден разговор, за да облекча душата си от товара и да му дам възможност да ми вдъхне утеха, доколкото това било по силите му; и ме увери, че каквото и да му кажа, то не ще излезе от него и ще остане тайна, известна само на бога и мен; не искал да знае нищо за мен, а само ме умолявал да му дам възможност да ме посъветва правилно и да се моли за мен на всевишния.
Това негово честно и приятелско отношение отвори всички бентове на сърцето ми. Така той проникна в самата ми душа. Разкрих му цялата порочност на своя живот. С една дума, разказах му накратко историята си. Нарисувах му нещо като миниатюрен портрет на моето поведение от петдесет години насам.
Нищо не скрих от него, а той в замяна на това ме призова към искрено разкаяние, обясни ми какво разбира под разкаяние, а сетне обрисува такава картина на безкрайната божия милост, проявявана и спрямо най-големите грешници, че не можех вече изобщо да говоря за отчаяние или пък да се съмнявам, че тая милост ще се спусне и над мен. В такова състояние на духа ме остави той първата нощ.
На другата сутрин ме посети пак и продължи да ми обяснява какво е божието милосърдие. Според него, за да го заслужи човек, изисквало се едно-единствено нещо и то не било толкова трудно: искрено желание и готовност да се приеме това милосърдие. Достатъчно било да се разкая с цялото си сърце и да намразя нещата, които справедливо са стоварили върху мен господния гняв.
Не съм в състояние да възстановя изцяло великолепните мисли на тоя изключителен човек. Едничкото, което мога да сторя, е да кажа, че той съживи отново сърцето ми и ме доведе до състояние, в каквото не помнех да съм се намирала през целия си живот. Потънала бях в сълзи и се срамувах страшно от миналото си и при все това чувствувах някаква тайна радост, изненадваща и самата мен — радост от надеждата да стигна до истинското разкаяние и да получа утехата от това разкаяние, тоест надеждата за опрощението. Тези мисли се породиха толкова бързо в душата ми и оказаха толкова силно въздействие върху мен, щото ми се струваше, че още същата минута мога без каквото и да било колебание да ида на екзекуция, предоставяйки като покаяница напълно душата си в ръцете на безграничната божия милост.
Виждайки влиянието, което оказваха върху мен думите му, добрият човек толкова се трогна, че благодари на бога, загдето бе дошъл да ме навести и реши да не ме изоставя до последната минута.
Изминаха не по-малко от дванадесет дни след произнасянето на присъдата, а за никого не идваше нареждане за екзекуция; след това обаче заповедта за обесване, както я наричаха, пристигна, и в нея намерих и своето име. Страшен удар беше това за мен въпреки новите ми схващания. Сърцето ми престана да бие, получих един след друг два припадъка, но не проговорих нито дума. Добрият свещеник бе дълбоко опечален заради мене и стори всичко, което беше по силите му, за да ме утеши със същите доводи и със същото вълнуващо красноречие както преди и цялата вечер стоя при мен, докато пазачите не му напомниха да напусне затвора, защото иначе ще трябва да го заключат цяла нощ при мен.
Много се изненадах обаче, че през целия следващ ден изобщо не го видях, защото той бе последният ден преди екзекуцията. Това ме обезсърчи много, бях направо убита духом и жадувах за утехата, която той толкова често и тъй успешно ми беше давал при предишните си посещения. Чаках извънредно нетърпеливо, мъчена от ужасния гнет на въображаеми видения. Най-сетне към четири часа той дойде в килията ми. С помощта на парите, без които тук нищо не ставаше, бях получила благоволението да не ме държат в общата килия на смъртниците — затворниците, които трябваше да умрат, — а да разполагам самостоятелно с една малка мръсна килийка.