Още като чух пред вратата гласа му, преди дори да го видя, сърцето в гърдите ми подскочи от радост. Но съдете сами как силно се развълнува душата ми, когато, след като се извини накратко за закъснението си, той ми обясни, че е посветил на мен цялото си време и успял да издействува благоприятен доклад от съдията по моето дело, накратко казано, че е издействувал да се замени смъртното наказание със заточение.
С най-голяма предпазливост ми съобщи той това, скриването на което би представлявало двойно по-голяма жестокост. Защото, както преди ме беше смазала скръбта, тъй ме сломи сега радостта. Получих припадък, още по-опасен от първия, и с доста труд ме свестиха.
След това добрият човек като истински християнин ми напомни, че радостта не бива да стане причина да забравя доскорошната си скръб и каза, че сега трябвало да ме остави, за да иде да впише отсрочката в книгите и да покаже документа на шерифа. Малко преди да си тръгне, той стана и отправи гореща молитва към бога разкаянието ми наистина да бъде искрено и непритворено и връщането ми към живота да не представлява връщане към безумствата на живота, с които тъй тържествено бях решила да скъсам. Присъединих се от все сърце към тая молитва и трябва да кажа, че през цялата следваща нощ чувствувах по-дълбоко от всякога божествената милост, която бе пощадила живота ми, и още повече се отвратих от греховете си. Едва вкусената радост ми подействува по-силно от скръбта, в която бях потънала досега.
Читателите може би ще ме обвинят в непоследователност и ще кажат, че такива неща са извън обсега на тази книга. Смятам, че особено ония, на които разказът за безнравствената част от моята история се е видял интересен и забавен, няма да харесат тази действително най-хубава част от живота ми, най-полезна за самата мен и най-поучителна за другите. Но надявам се все пак, че тия читатели ще ми позволят да завърша историята си докрай. Би било унизително за самите тях, ако заявят, че разкаянието не им се нрави толкова, колкото престъплението; и че биха предпочели тая история да се окаже пълна трагедия, както впрочем имаше голяма вероятност да стане.
Но нека продължа разказа си. На следната сутрин в затвора се разигра тъжна сцена. Първият поздрав, който оповести деня още в зори, бе звънът на голямата камбана от църквата „Гроб господен“. Щом започна да бие тя, откъм килията на смъртниците се разнесоха зловещи стонове и ридания. Там се намираха шестима клетници, които трябваше да бъдат екзекутирани през тоя ден за едно или друго престъпление, а двама от тях за убийство.
Тяхното ридание предизвика смут и врява в цялата сграда. Повечето затворници изразяваха състраданието си към клетите същества, които трябваше да умрат, твърде неумело и по най-различен начин: едни плачеха, други пък, оскотели, ги аплодираха и им пожелаваха добър път; някои проклинаха и пращаха по дяволите ония, които ги бяха докарали дотук, мнозина ги съжаляваха, а малцина, наистина малцина, се молеха за тях.
С мъка успях да намеря дотолкова самообладание, че да благодаря на милостивото провидение, загдето ме бе изтръгнало от ноктите на унищожението. Останах няма и мълчалива, овладяна от тия чувства, неспособна да изразя онова, което ставаше в душата ми; защото в подобни случаи човешкото сърце е дотолкова потресено, че не е в състояние да възстанови тъй бързо собственото си нормално действие.
През цялото време, докато горките осъдени се подготвяха за смъртта, и затворническият изповедник, както го наричаха, беше зает с тях и ги увещаваше да се примирят с наказанието, на което бяха осъдени, повтарям, през цялото това време ме разтърсваха гърчове и тръпки, сякаш самата аз все още бях в довчерашното си положение. Тия неочаквани гърчове ме разтърсваха толкова силно, че треперех като обзета от люта треска; говорела съм и съм гледала като побъркана.
Щом като осъдените бяха качени в колата и откарани, което впрочем не намерих достатъчно смелост да гледам, та, както казах, щом те бяха откарани, почнах да плача, без сама да искам или да знам защо, просто от разстроени нерви, и при все това плачът ми бе толкова силен и тъй продължителен, че просто не знаех какво да правя. Не можех да спра сълзите си въпреки силата и смелостта, които вече бях придобила.
Тази нервна криза продължи близо два часа и, струва ми се, не престана, докато всичките осъдени не напуснаха тоя свят. Последва я смирената и сериозна радост на покаянието. Това бе истински унес или благодарствен екстаз, който продължи през целия остатък от деня.