Вечерта добрият свещеник ме посети пак и отново подхвана обичайните благи напътствия. Поздрави ме, че сега съм имала още време за покаяние, докато положението на ония шест клети същества вече не можело да се промени и те нямали никаква възможност да получат опрощение. Настоятелно ме посъветва да запазя и занапред същите схващания за живота, които бях добила, прозирайки вечността. И накрая ми каза да не смятам, че всичко вече се е разминало, тъй като отсрочката още не значела помилване и той не можел да ми даде никакви уверения как ще завърши всичко. Така или иначе оказана ми била милостта да разполагам с повече време и от мен зависело как ще използувам това време.
Този разговор изпълни сърцето ми с тъга, защото разбрах, че все пак цялата история можеше да завърши и трагично, макар той да не бе сигурен в това. Но през оня ден изобщо не го питах по този въпрос, понеже той беше казал, че ще стори всичко, което е по силите му, за да доведе работата до добър край, и се надявал да успее, но не искал да смятам това за сигурно. Впоследствие се оказа, че е имал право да говори така.
Само след около две седмици възникна опасност да ме включат в списъка за екзекуциите. Най-сетне сполучих да спася живота си, като подадох една отчаяна молба да бъда заточена, но това не беше никак лесно, тъй като се ползувах с много лошо име и съдията докладвал, че съм рецидивистка. Наистина в това отношение не бяха съвсем справедливи към мен, тъй като фактически по закон не бях рецидивистка, за каквато ме смяташе съдията, понеже никога преди това не бях осъждана. Така че съдиите не можеха да ме обвинят, че съм рецидивистка, но докладчикът имаше право да представи случая ми тъй, както го разбираше.
Сега вече наистина се уверих, че ще живея, макар и при тежките условия на заточението, което, разбира се, само по себе си бе жестоко, но в сравнение със смъртта представляваше милост. Ето защо няма да кажа нищо нито относно присъдата, нито относно избора, който ми бе предоставен. Всеки би избрал каквото и да било друго пред смъртта, особено ако след нея го очакват толкова неблагоприятни изгледи, каквито очакваха мен.
Добрият свещеник, комуто аз, съвършено чуждата за него жена, дължах заменянето на наказанието, също се натъжи искрено. Каза ми, че се бил надявал да завърша дните си под благотворното влияние на добри напътствия; че не бивало да забравям предишните си нещастия, а се опасяваше, че това ще стане, ако попадна пак сред такива лоши другари, каквито обикновено са хората, изпращани на заточение; там, както се изрази той, съм щяла да имам още по-голяма нужда от тайнствената подкрепа на божието милосърдие, за да не стана пак тъй покварена, както по-рано.
Доста време вече не съм споменавала за старата си хазайка. Тя беше опасно болна и бидейки близо до смъртта, благодарение на болестта си, както аз — благодарение на присъдата, — взела, че се разкаяла. Дълго време не я видях, но щом оздравя и бе в състояние да излиза, тя дойде да ме навести.
Разказах й в какво положение се намирах и какви приливи и отливи от страхове и надежди ме бяха вълнували. Казах й как съм избягнала бесилката и при какви условия. Тя беше при мен, когато свещеникът изрази опасенията си, че попадна ли между онези пропаднали хора, които обикновено се изпращат на заточение, отново ще се покваря.
Самата аз бях обзета от тъжни мисли, тъй като знаех каква ужасна сган се събираше винаги на тия кораби; ето защо казах на хазайката си, че опасенията на добрия свещеник не са без основание.
— Хайде, хайде — рече ми тя, — надявам се, че техният ужасен пример няма да те изкуши.
А щом свещеникът си отиде, добави, че не бивало да се обезсърчавам, защото може би ще се намерят начини да ми се помогне, за което по-късно щяла пак да говори с мен.
Погледнах я внимателно и ми се стори, че изглеждаше по-весела от обикновено. Тутакси ми хрумнаха хиляди мисли за избавление, но никак не можех да си представя как ще стане това, нито пък да се сетя макар и за една-единствена практически осъществима възможност. Но този въпрос ме засягаше твърде много, за да я оставя да си иде, без да се обясни. И при все че хазайката ми никак не беше склонна да каже нещо повече, аз настоявах и накрая тя се видя принудена да ми отговори с няколко думи:
— Е добре, ти имаш пари, нали? А чувала ли си някога някой заточеник да е имал сто лири в джоба си? Уверявам те, детето ми, че досега такъв човек не е имало.
Веднага я разбрах, но възразих, че не виждам възможност строгата заповед да не бъде изпълнена и тъй като смятат тая жестокост за милост, едва ли може да се очаква, че няма да се следи най-зорко за изпълнението й.
На това тя ми отговори само толкова: