— Нека опитаме какво може да се направи. Сетне се разделихме.
Останах да лежа в затвора още близо петнадесет седмици. Не зная каква беше причината за това забавяне, но най-сетне ме качиха на един кораб на Темза заедно с група от тринадесет престъпници — едни от най-закоравелите и лоши хора, попаднали в Нюгейт по мое време. Но ако се заловя да разказвам за безсрамието и наглата подлост, до която бяха стигнали те, както и за безобразието им държане през време на пътуването, би трябвало да напиша книга още по-дълга от моята. Защото за тяхното поведение разполагам с извънредно забавни сведения — капитанът на кораба, с който бяхме изпратени на заточение, ми ги разказваше и караше своя помощник да ги записва най-подробно.
Може би ще ви се види излишно да се впускам в описание на дребните случки през това време, искам да кажа през времето между окончателната заповед за заточението ми и качването на кораба; пък и вече съм към края на моята история, за да си позволя това; но не бива да пропускам нещо, което е във връзка с моя съпруг от Ланкашир.
Както споменах вече, бяха го прехвърлили в по-новата част на затвора заедно с тримата му другари (защото след време към тях се беше присъединил още един). Там, кой знае по каква причина, те бяха прекарали близо три месеца, без да стигнат до съд. Изглежда, бяха намерили начин да подкупят някой от ония, които трябваше да свидетелствуват срещу тях, и сега съдът не разполагаше с доказателства, за да ги осъди. След известни трудности в тази насока съдът все пак беше успял да събере достатъчно доказателства срещу двамина от тях и да ги изпрати на бесилката. Но делата на другите двама, единият от които бе ланкаширският ми съпруг, все още бяха висящи. Съдът разполагаше, струва ми се, с по едни сигурен свидетел срещу всеки от тях. Но понеже законът изискваше най-малко двама свидетели, нищо не можеха да им сторят. Бяха решили обаче да не ги пускат на свобода, тъй като не се съмняваха, че ще се намерят и други свидетели. И с оглед на това беше дадена обява, че са заловени такива и такива престъпници и че всеки ограбен от тях може да дойде в затвора и да ги види.
Използувах този случай да задоволя любопитството си, като заявих, че съм била ограбена в Дънстъбълския дилижанс и искам да ида да видя двамата разбойници.
Но когато ме въведоха в големия двор, така се забрадих, че съпругът ми почти не видя лицето ми и не можа да разбере коя съм; а когато се върнах, заявих пред всички, че съм ги познала много добре.
Тутакси из целия затвор се пръсна мълвата, че Мол Фландърс ще свидетелствува срещу един от разбойниците и по тоя начин ще се отърве от заточение.
Те научили за това и мъжът ми веднага пожелал да види тая госпожа Фландърс, която толкова добре го познавала и желаела да свидетелствува срещу него; и тогава съответно ми разрешиха повторно свиждане. Облякох най-хубавите дрехи, с които разполагах в затвора, и отидох в големия двор, но над лицето си имах ниско спусната качулка. Отначало той не каза почти нищо, само ме запита дали го познавам. Отговорих му:
— Да, много добре.
Но както криех лицето си, тъй преиначих и гласа си, така че той не позна и него, и не отгатна коя съм. Тогава ме запита къде съм го виждала. Отвърнах:
— Между Дънстъбъл и Брикхил.
А сетне, като се обърнах към ключаря, който стоеше до нас, запитах го дали е позволено да ме остави да поговоря насаме със затворника.
— Да, да — каза той много учтиво и се оттегли.
Щом си отиде, затворих вратата, отхвърлих назад качулката и се разридах.
— Мили мой — казах аз, — нима не ме познаваш?
Той пребледня и онемя като ударен от гръм и не беше в състояние да преодолее изненадата си. Едва смогна да каже:
— Чакай да седна.
И като седна до масата, облегна глава на ръката си и впери поглед в пода като обезумял.
Аз пък плачех толкова силно, че доста време не можах да кажа и дума; но след като дадох отдушник на чувствата си, повторих същите думи:
— Мили мой, нима не ме познаваш?
Сега вече той отговори „да“, а сетне дълго не каза нищо.
След известно време, все още тъй учудено както преди, той вдигна поглед към мен и рече:
— Как можеш да бъдеш толкова жестока? Да идваш при мен — продължи той, — за да ме видиш в такова място. Нима това не е обидно за мен? Та аз не съм те ограбил, най-малкото не съм го сторил по пътищата.
От думите му разбрах, че той не знае нищо за окаяното положение, в което се намирах, и смята, че като съм чула за затварянето му, съм дошла да го упреквам, загдето ме е изоставил. Но аз имах да му казвам твърде много неща и затова, без да се засягам, с няколко думи му обясних, че съм далеч от всякакви намерения да го обиждам, а в най-добрия случай съм дошла да се утешим взаимно; той лесно може да се увери в липсата на такива намерения у мен, ако му кажа, че положението ми е по-лошо от неговото, и то в много отношения.