Когато заявих, че моето положение е по-лошо от неговото, той ме погледна угрижено, но сетне се опита да се усмихне и рече:
— Как е възможно? Виждаш ме тук, в Нюгейт, окован във вериги, след като двама от другарите ми вече са екзекутирани — нима можеш да твърдиш, че положението ти е по-лошо от моето?
— Слушай, мили — казах му аз, — много работа ще си отворим, ако седна да ти разказвам цялата си злощастна съдба. Но ако я чуеше, ти веднага щеше да се убедиш, че моето положение е по-лошо от твоето.
— Но как е възможно — възрази той, — когато аз очаквам още на следната сесия да ме осъдят на смърт?
— Да — рекох аз, — съвсем възможно е, защото, ако искаш да знаеш, аз съм осъдена на смърт още преди три сесии и сега очаквам изпълнението на присъдата си. Нима положението ми не е по-лошо от твоето?
Той се умълча пак, сякаш бе онемял, и едва след малко успя да продума:
— Нещастна девойка! Как е възможно такова нещо?
Хванах ръката му.
— Хайде, мили — казах, — седни сега да сравним теглилата си: аз съм затворничка в същия този затвор, и то в много по-лошо положение от теб, и ако ти разкажа всички подробности, ти ще се съгласиш, че не съм дошла да те обиждам.
След това седнахме заедно и аз му разказах толкова от историята си, колкото намерих за уместно. Започнах разказа си с това, как съм стигнала до крайна бедност; как уж сетне съм попаднала сред хора, които ме научили да облекчавам несгодите си с непривични дотогава за мен способи, и как, когато те направили опит да ограбят дома на някакъв търговец, съм била заловена навън и слугините ме тикнали вътре; че нито съм разбивала ключалки, нито съм изнасяла нещо, но въпреки това ме признали за виновна и ме осъдили на смърт; но че съдиите, трогнати от моето тежко положение, заменили смъртната ми присъда със заточение.
Казах му освен това, че особено ми е навредило, дето в затвора ме взели за някоя си Мол Фландърс, прочута и много опитна крадла, за която всички били чували, но никой не познавал. Припомних му, че моето име съвсем не е такова, и приписах всичко на лошия си късмет — след като ми прикачили това име, те ме третирали вече като стара рецидивистка, при все че това било единственото престъпление, в което можели да ме обвинят. Сетне му разказах надълго и широко всичко, което ми се беше случило, откак се бяхме разделили. Но добавих, че съм го срещала и после, тъй като можеше да се сети за това, и му разправих как съм го видяла в Брикхил — как бе преследван и как след моята декларация, че го познавам като почтен джентълмен, врявата и олелията спрели и главният пристав се върнал.
Той изслуша внимателно цялата ми история и снизходително се усмихваше при различните подробности, които явно бяха незначителни дреболии в сравнение с неговите подвизи. Но когато стигнах до епизода от Литъл Брикхил, той се изненада.
— Значи, ти, мила, спря тогава тълпата в Брикхил? — запита той.
— Да — рекох, — аз бях наистина.
А сетне му разказах подробностите, които бях видяла тогава.
— Е добре — каза той, — щом като си спасила в Брикхил живота ми, щастлив съм, че го дължа на теб, защото сега ще ти изплатя дълга си и ще те извадя от затвора, дори и ако това ми струва живота.
Казах му в никакъв случай да не прави такова нещо. Рискът бе твърде голям и не си струваше да се поема заради спасението на един живот, който не заслужаваше да бъде спасяван.
— Няма значение! — рече той. За него моят живот бил по-скъп от целия свят, защото аз съм му дала нов живот. — Защото никога, до минутата на самото ми залавяне — продължи той, — не съм се излагал на такава голяма опасност, както тогаз.
Тогава опасността за тях се криела тъкмо в тяхната увереност, че никой не ги преследва. Те били избягали от Хокли по съвсем друг път и се добрали до Брикхил през полето и затова били сигурни, че никой не ги е видял.
Сетне ми разправи надълго и нашироко историята на своя живот и тя наистина бе много странна и безкрайно интересна. Каза ми, че поел тоя път около дванадесет години преди да се ожени за мен. И добави, че жената, която тогава го наричаше свой брат, не му била никаква роднина, а член на бандата. Тя била с тях в писмовна връзка и винаги живеела в града, където поддържала връзки и общувала с много хора. Давала им отлични сведения за хора, които заминавали от града, и благодарение на кореспонденцията с нея доста пъти пипнали добра плячка. Когато ме завела при него, тя казала, че му е намерила богата жена, но това се оказало невярно, за което той съвсем не можел да ме вини. И ако аз съм имала наследството, с което тя смятала, че разполагам, той щял да се откаже от разбойничеството и да заживее нов живот, без да се явява пред обществото, докато не се даде обща амнистия, така че да бъде абсолютно спокоен. Но тъй като се оказало иначе, видял се принуден да се залови пак за стария си занаят.