Разказа ми надълго някои от приключенията си и се спря особено на едно от тях, когато близо до Личфийлд ограбили Уестчестърските дилижанси и той получил от това голяма плячка. И как след това ограбили в Уест петима скотовъдци, тръгнали на Бърфордския панаир в Уилтшир, за да закупят овци. При тия два случая взел толкова пари, че ако знаел къде да ме намери, положително щял да приеме предложението ми да идем заедно във Вирджиния; или пък щял да се установи в някоя плантация или в някоя друга от английските колонии в Америка.
Каза, че ми писал три писма на посочения адрес, но не получил отговор от мен. Впрочем това беше вярно. Но тия писма бяха пристигнали в ръцете ми точно по времето, когато живеех с последния си съпруг, и понеже тогава не можех да сторя нищо, не бях му отговорила. По-добре беше той да мисли, че писмата са пропаднали.
След като не получил от мене отговор, той се отчаял и продължил стария си занаят, но понеже сега вече разполагал с много пари, не рискувал толкова, както преди. Разправи още и за редица тежки и отчаяни схватки по пътищата с някои джентълмени, които никак не искали да се разделят с парите си. И ми показа белезите от раните, които получил от тия схватки. Една-две от тия рани бяха наистина страшни, особено тази от пистолетния куршум, който раздробил костта на рамото му, а и другата, от сабя, която пронизала цялото му тяло; тъй като вътрешните органи не били засегнати, той можел да се излекува. Един от неговите хора се показал толкова верен и добър другар, че близо осемдесет мили го поддържал на седлото, преди да наместят ръката му, а сетне в един голям град, доста далеч от мястото, където го ранили, намерил хирург и го завел при него, като казал, че те били почтени господа и пътували за Карлайл, но по пътя ги нападнали разбойници, които ранили в рамото единия от тях.
Разказа ми как приятелят му успял толкова добре да уреди тая работа, че никой не се усъмнил в тях и той могъл да остане на легло, докато се излекува напълно. Разправи ми толкова подробно приключенията си, че сега наистина с голяма неохота се отказвам да ги опиша; но все пак това тук е моята, а не неговата история.
След това го запитах какво е в момента положението с делото му и какво очаква да стане, когато го изправят пред съда. Той каза, че срещу него не разполагали с улики, тъй като имал щастието да участвува само в един от трите грабежа, в които ги обвинявали, и че за този случай имало само един свидетел, а той според закона не бил достатъчен. Но съдът очаквал да се намерят и други свидетели и когато ме видял, той отначало помислил, че съм дошла именно с тая цел. Но ако не се явял никой да свидетелствува срещу него, се надявал да го оправдаят. Били му дали вече да разбере, че ако се съгласи доброволно да замине на заточение, ще му позволят да го стори и без съдебен процес. Но той не искал и да мисли за това, по-скоро щял да се съгласи да го обесят.
Възмутих се от решението му и му казах, че ако приеме заточението, за него, като истински джентълмен, като смел и предприемчив човек, ще има стотици възможности да се върне обратно в родината и дори е възможно да уреди връщането си, преди още да е заминал. Тогава той се усмихна и каза, че предпочитал смъртта, тъй като просто го ужасявала мисълта да бъде изпратен в плантациите така, както римляните са изпращали своите роби на работа в рудниците. Той смятал смъртта чрез обесване за много по-приятна и така мислели всички джентълмени, тласнати от съдбата към разбойничество. С екзекуцията поне най-сетне щяло да се сложи край на сегашните му мъки. А що се касаело до спасението на душата му, според него един мъж можел да се разкае също тъй искрено през последните две седмици от живота си, сред ужасите на затвора в килията на смъртните, както и в горите и пущинаците на Америка. Според него робството и каторжната работа били недостойни за един джентълмен; това било само средство да заставят човека рано или късно да стане свой собствен палач, а то било много по-ужасно. Ето защо той дори и не помислял за заточение.
За да го убедя, пуснах в ход всички средства, в това число и известното женско красноречие — сълзите. Казах му, че позорът от публичната екзекуция положително повече гнети душата на един джентълмен, отколкото и най-страшните унижения, на които ще бъде подложен отвъд океана; че в последния случай му остава поне надеждата да оживее; няма нищо по-лесно от това да се споразумее с капитана на някой кораб, защото тия хора обикновено са добродушни. И че като пристигне във Вирджиния, лесно ще може да се откупи, ако се държи добре, и главно, ако разполага с пари.