Той ме погледна умърлушено и си помислих, че с това иска да ми даде да разбера, че няма пари. Но бях сбъркала, той искаше да каже нещо съвсем друго.
— Ти преди малко намекна, мила — рече той, — че може би има начин да уредя завръщането си, преди да замина, и аз го разбрах така: че ще мога да се откупя още тук. Защото, право да ти кажа, предпочитам да дам двеста лири, за да не замина, отколкото сто, за да ме пуснат на свобода, когато стигна там.
— Ти мислиш така, мили мой — отвърнах, — защото не познаваш Америка тъй добре, както я познавам аз.
— Възможно е — рече той. — И все пак, струва ми се, че колкото и добре да я познаваш, ти би сторила същото, ако — както ми спомена — майка ти не беше там.
Казах му, че що се касае до майка ми, тя отдавна трябва да е починала, а ако имам там някакви други роднини, не ги познавам. Откак нещастията ми са ме довели до положението, в което се намирах през последните години, съм прекъснала всякаква връзка с тях. Сигурно е, че те не ще ме приемат с отворени обятия, ако се явя при тях в качеството си на заточена крадла. Ето защо съм решила, ако ида там, изобщо да не ги търся. От друга страна, имам пред вид разни проекти как да превъзмогна всички несгоди. Ако и той дойде в Америка, ще го науча как да постъпи, за да не го пратят да работи по плантациите. Това не ще бъде трудно, щом не му липсват пари, които са най-важното при подобни положения.
Той се усмихна и отговори, че не ми е казвал нищо за пари. Прекъснах го веднага и заявих, че се надявам да не е разбрал думите ми в смисъл, че очаквам от него каквато и да било поддръжка, ако има пари; от друга страна, макар да не разполагам с много, все пак не съм изпаднала в нужда. Докато имам пари, по-скоро ще ги деля с него, отколкото да взимам неговите, защото знам, че колкото и пари да има, те ще му бъдат необходими при заточението.
На това той отговори извънредно нежно. Каза, че не разполагал с много пари, но никога не би ги скрил от мен, ако се нуждая, като ме увери, че зад думите му съвсем не се криели подобни опасения. Имал пред вид само онова, за което аз съм му намекнала. Защото тук знаел как да действува, но там щял да бъде най-нещастният и безпомощен човек на света.
Казах му, че се плаши от неща, в които няма нищо страшно. Щом има пари — а от думите му разбирам, че това е така, — той не само ще се отърве от робство, което смята за неизбежна последица от заточението, но и ще може да започне съвсем нов живот и с трудолюбие непременно ще успее. Той сигурно си спомня какво му предлагах преди години, за да се замогнем. За да го убедя, че планът ми е напълно осъществим, че знам с какви средства да си послужа и съм уверена в успеха, рекох му, че най-напред ще издействувам да се отмени заповедта за заточаването ми, а сетне доброволно, по собствено желание, ще ида заедно с него и ще взема със себе си толкова пари, че да стигнат и за двама ни. Предлагам му това не защото не съм в състояние да преживея без негова помощ, а защото смятам общите ни беди за достатъчна причина да напуснем и двамата тая част на света и да заживеем там, гдето никой не може да ни упрекне за миналото ни, гдето не ни грози опасността от килията на смъртниците, гдето ще можем с безкрайно облекчение да си спомняме за миналите си мъки, убедени, че нашите неприятели окончателно са ни забравили, и където най-сетне ще заживеем като нови хора в един нов свят, без някой да ни пречи и без ние да пречим някому.
Внуших му това с толкова основателни доводи и тъй убедително оборих възраженията му, че той ме прегърна и каза, че моята искреност и обич към него го трогнали. Щял да приеме съвета ми и да се помъчи да се примири със съдбата си, разчитайки на утехата на една толкова предана съветничка и другарка в нещастието. Но все пак ми припомни за това, което споменах в началото — че може би има някаква възможност да се отървем, преди още да са ни заточили, и изобщо да не заминаваме, което според него щяло да бъде още по-добре.
Казах му, че ще сторя всичко, което е по силите ми и в тази насока, а ако не успея, ще изпълня другото си обещание.
След тоя продължителен разговор ние се разделихме, струва ми се, дори по-нежно и влюбено, отколкото на времето в Дънстъбъл. Сега вече много добре разбирах защо бе отказал тогава да дойде с мен в Лондон и защо при раздялата ми бе казал, че не му е възможно да ме придружи до Лондон, както би желал. Споменах вече, че историята на неговия живот би била още по-занимателна от моята; най-странното в нея беше, че той бе упражнявал тоя опасен занаят цели двадесет и пет години, без да бъде заловен. Успехите му понякога били необичайно големи и от време на време му се удавало да се оттегля за година-две на почивка и да държи лакей, който да му прислужва. Често му се случвало, седнал в някое кафене, да слуша хората, ограбени от него, да разказват как ги е ограбил, описвайки толкова точно местата и обстоятелствата, щото нямало съмнение, че ставало дума за него.