Навярно по времето, когато се беше оженил за мен, смятайки ме за богата, той пак си беше почивал така недалеч от Ливерпул. И ако аз се бях оказала тъй богата, както бе очаквал той, уверена съм, че щеше да скъса с миналото и да заживее почтено.
Въпреки всичките си несполуки при последния обир, за негов късмет той стоял малко по-далече, така че никой от ограбените не можеше да се закълне да го е видял. Но когато го заловили заедно с цялата шайка, изглежда, се намерил някакъв упорит селянин, който се заклел, че го бил видял. И сега очаквали в резултат на обявлението да се явят още свидетели срещу него — затова ги и задържали в затвора.
Както подразбрах, предложението да иде в заточение му бе направено след застъпничеството на някакво влиятелно лице, което много настоявало пред него да приеме това предложение. И понеже самият той знаеше, че мнозина можеха да дойдат и да свидетелствуват срещу него, намирах приятеля му напълно прав и дето се вика, денонощно го убеждавах да не отлага повече заминаването си.
Най-сетне след много молби той даде съгласието си, но тъй като заточението му не беше по силата на съдебна присъда, както бе моето, а доброволно, то за него бе много по-трудно да се отърве от заминаването. Неговият приятел бе поръчителствувал, че той ще замине и няма да се върне преди определения срок.
Тази нова трудност направи излишно предприемането на каквито и да било постъпки за собственото ми освобождаване от заточение. Защото имаше смисъл да ги предприемам, само ако решех да го изоставя и да го пусна да върви сам в Америка. За това обаче той не искаше и да чуе и казваше, че предпочитал да иде направо на бесилката.
Но нека се върна към моето собствено дело. Времето за изпращането ми на заточение наближаваше. Хазайката ми, която все още ми беше първа приятелка, се беше опитала да ми издействува опрощение, но това се оказа възможно само срещу цена, твърде тежка за моята кесия. А да остана с празна кесия, след като бях решила да не се връщам към стария си занаят, означаваше да се намеря в положение по-лошо и от заточение, защото там все можех да преживея някак, а тук това беше изключено.
От своя страна добрият свещеник също се стремеше с всички сили да осуети изпращането ми на заточение. Но му отговорили, че пощадили живота ми именно по негова молба и той не бивало да иска повече. Свещеникът тъжеше за предстоящото ми заминаване, защото, както казваше, се опасявал, че у мен ще заглъхне благотворното влияние, проникнало в душата ми пред лицето на близката смърт и укрепнало през време на беседите ми с него. Ето защо този благочестив човек бе много загрижен за мен.
Аз пък от своя страна вече не страдах толкова от това, но скривах причините си от свещеника и той до края смяташе, че заминавам на заточение с безкрайна скръб и мъка.
Беше през месец февруари, когато аз и тринадесет други каторжници бяхме предадени на някакъв търговец, който работеше с Вирджиния; качиха ни на борда на един кораб, пуснал котва в Дептфорд24 и търговецът подписа разписка, че ни е приел.
През първата нощ ни затвориха в трюма, където бе толкова тясно, че всеки миг очаквах да се задуша от липса на въздух, а на следната сутрин корабът вдигна котва и се спусна по реката до едно селище, наречено Бъгбис-Хоул; сторили това, както ни казаха, за да не ни се даде никаква възможност да избягаме. А щом корабът спря там и хвърли котва, беше ни разрешено да излезем на палубата, но не и на горната, която беше запазена специално за капитана и за пътниците.
Когато по стъпките на моряците над главата ми и по движението на кораба разбрах, че са разпънали платната, отначало се изненадах много и се уплаших, че ще заминем, без да позволят на приятелите ни да ни видят. Но скоро след това се успокоих — чух, че пускат котва, а и някои от моряците ни казаха, че на следната сутрин ще ни позволят да излезем на палубата и ще дадат възможност на нашите приятели да ни навестят.
Цялата тази нощ прекарах на твърдия под като другите затворници, след това обаче ни дадоха малки каюти — там имаше поне постеля, на която да легнеш, и място, гдето да оставиш куфара или сандъка с дрехи и бельо, стига да имаш такъв. Поставям тази уговорка, защото някои от заточениците нямаха нито риза, нито бельо, ни дреха освен онова, което бе на гърба им; нямаха и стотинка за в случай на крайна нужда. Но можах да се убедя, че и те не поминаваха зле на кораба, особено жените, на които моряците плащаха, за да перат дрехите им и пр., така че те можеха да си доставят всичко необходимо.