Когато на следната сутрин ни разрешиха да излезем на палубата, запитах един от офицерите дали биха ми позволили да пратя на брега писмо, за да съобщя с него на приятелите си къде се намирам, та да ми донесат някои необходими вещи. Той се оказа боцманът на кораба, много учтив, и любезен човек, и ми заяви, че е склонен да разреши всичко, което не би създало опасност да избягам. Казах му, че не искам нищо друго и той отговори, че корабната лодка щяла да иде до Лондон при следния прилив и той ще нареди писмото ми да бъде отнесено.
И тъй, когато спуснаха лодката, боцманът дойде и ми каза, че ще отиде с нея до града и ако писмото ми е готово, той ще се погрижи да бъде предадено. Аз бях намерила перо, мастило и хартия и бях написала писмо до хазайката си, а вътре бях прибавила още едно до моя приятел от затвора, за когото обаче не й казвах, че е мой съпруг, и докрай запазих това в тайна от нея. В писмото до хазайката си съобщавах къде се намира корабът и настойчиво я молех да ми изпрати вещите, които ми е приготвила за път.
Когато връчвах на боцмана писмото, дадох му и един шилинг за човека, който ще го занесе, като го замолих да изпрати писмото, щом слезе на брега, та по възможност да получа отговор веднага и да зная какво става с моите вещи.
— Защото, сър — казах му аз, — ако корабът замине, преди да съм ги получила, с мен е свършено.
Докато му давах шилинга, постарах се да покажа, че съм обезпечена малко по-добре от останалите заточеници, че кесията ми е пълна. И, струва ми се, самият й вид веднага ми осигури съвсем различно отношение от онова, което инак ми се полагаше. Преди той беше вежлив към мен просто от съчувствие към една жена, сполетяна от нещастие, а сега стана по-учтив от обикновено и се погрижи на кораба да се отнасят към мен по-добре, отколкото иначе можех да очаквам; впрочем ще видите това от по-нататъшния ми разказ.
Боцманът добросъвестно предал писмото в ръцете на хазайката ми и донесе отговор от нея. А когато ми го връчваше, върна ми шилинга.
— Ето — каза той, — вземете си обратно и шилинга, защото аз лично предадох писмото.
Просто не знаех какво да кажа, толкова се смаях. След известно мълчание рекох:
— Сър, вие сте извънредно любезен, но сигурно е трябвало да платите за карета дотам.
— Не, не — каза той, — възнаграден съм предостатъчно. Коя е онази дама? Ваша сестра ли е?
— Не, сър — казах аз, не ми е роднина, но ми е вярна приятелка, единствената приятелка, която имам на тоя свят.
— Е — рече той, — днес такива приятели не се срещат често. Плаче за вас като дете.
— Да — казах аз, — тя би дала и сто лири само за да ме отърве от това ужасно положение.
— Така ли? — рече той. — Та аз май и за половината от тая сума бих могъл да ви посоча начин да се измъкнете.
Но го каза тихо, така че никой да не чуе.
— Не, сър — отвърнах аз, — това освобождение ще бъде такова, че хванат ли ме после, ще увисна на въжето.
— Да — каза той, — щом напуснете веднъж кораба, ще трябва по-нататък да се грижите сама за себе си. След това не мога да ви помогна вече с нищо.
И така, изоставихме засега този разговор.
Междувременно моята хазайка, предана докрай, занесла писмото ми на моя съпруг в затвора и получила отговор, а на следния ден дойде лично, за да ми донесе на първо място една морска койка (както наричат тия легла) и всички принадлежности към нея. Донесе ми също и извънредно удобен корабен сандък, тоест от ония сандъци, които се правят за моряците. В него имаше почти всичко необходимо за мен. А в един от ъглите му беше поставено тайно чекмедже, гдето се намираха парите ми, тоест толкова пари, колкото бях решила да взема със себе си. Защото бях се разпоредила част от парите да останат у нея, та по-късно, след като се установя, да ми ги изпрати под формата на стоки, от каквито щях да имам нужда, след като се заселя. Знаех, че в оная страна парите не вършат много работа, че там всичко се разменя срещу тютюн.
Но моето положение беше особено: от една страна — съвсем не беше добре да замина без пари и без стока, от друга — ако бедна каторжница като мен, която трябваше да бъде продадена в робство още със слизането си на брега, пристигнеше там с товар от стоки, това би привлякло вниманието и можеше да предизвика конфискация. Ето защо взимах част от парите, а другите оставях при хазайката си. Хазайката ми донесе и много други неща, за мен обаче не беше разумно да се явявам в прекалено добър вид, поне докато не видех що за човек ще излезе капитанът на кораба. Когато тя пристигна на борда, наистина си помислих, че ще й припадне. Сърцето й замря при мисълта, че трябва да ме остави в това окаяно положение. Разрева се толкова сърцераздирателно, че дълго не можах да разменя с нея нито дума.