Използувах това време, за да прочета писмото на моя приятел от затвора, което ме хвърли в голямо недоумение. Той ми съобщавате, че е невъзможно да го освободят толкова скоро, та да замине със същия кораб, с който ще пътувам аз, и освен това, което бе още по-лошо, съмнявал се дали ще му разрешат да избере сам кораба, при все че отивал доброволно на заточение. От затвора щели да го предадат на онзи кораб, който те намерят за добре, и да го поставят под надзора на капитана като всички други осъдени каторжници. Ето защо опасявал се, че нямало да ме види преди пристигането си във Вирджиния и това почти го хвърляло в отчаяние. Боял се, че по пътя през морето може да ми се случи нещастие или да умра и тогава щял да бъде най-нещастният човек на тоя свят.
Всичко това ме обърка съвсем и наистина не знаех какво да сторя. Разказах на хазайката си историята с боцмана и тя настойчиво ме посъветва да вляза в преговори с него. Но аз не исках да го сторя, докато не науча дали на моя съпруг (пред нея го наричах „моя приятел от затвора“) ще разрешат да отпътува с мен, или не. Накрая се видях принудена да я посветя във всичко, с изключение на това, че той беше мой съпруг. Казах и, че бяхме решили да заминем заедно, ако му позволят да отплува със същия кораб, и че, както съм разбрала, той има пари.
Сетне й разправих, че имаме намерение да се установим там завинаги, да си устроим плантация и да живеем заможно, без да се впускаме в повече авантюри. И крайно поверително й казах, че сме решили да се оженим, щом той пристигне на борда.
Като чу това, тя в облекчение се примири със заминаването ми и тутакси се залови да уреди неговото своевременно освобождаване, така че да може да замине със същия кораб, в което най-сетне, макар и след много трудности, сполучи. Все пак, наложи се той да бъде предаден на кораба с всички формалности, като истински заточеник, какъвто всъщност не беше, защото не бе осъден, и това много засегна честолюбието му.
Сега съдбата ни беше вече решена. Ние бяхме заедно на борда като презрени престъпници — аз, обречена на робство във Вирджиния за пет години, а той — освободен от затвора под гаранция и със задължението до края на живота си да не се връща в Англия. Мъжът ми бе много угнетен и сломен. Унижението, че го бяха докарали на борда на кораба като затворник, го беше засегнало много, защото отначало му бяха обещали да му позволят да се изсели сам, така, че да може да пътува като свободен човек. Наистина той нямаше да бъде продаден, както всички нас, и затова трябваше да плати на капитана за пътуването си. Във всичко останало обаче беше безпомощен като дете и не можеше да направи нищо без чужда подкрепа.
Цели три седмици бях прекарала в пълна несигурност — не знаех дали съпругът ми ще пътува с мен, или не, и поради това се колебах дали да се възползувам от почтеното предложение на боцмана, което на него се стори доста странно.
Но ето че в края на третата седмица моят съпруг пристигна на борда. Лицето му беше унило и гневно. Благородното му сърце бе пълно о ярост и възмущение, загдето трима от нюгейтските надзиратели го домъкнаха и предадоха на борда като осъден, макар че дори не беше съден. Той се оплака на своите приятели, които, изглежда, имаха известно влияние; но когато се опитали да се застъпят за него, отговорили им, че вече му е оказана достатъчна милост с разрешението да се изсели сам. Той трябвало да си даде сметка, че се отнасят прекалено добре с него, щом не подновяват съдебното следствие.
Този отговор го поусмири малко, защото му беше твърде ясно какво можеше да се случи и какво би следвало да очаква. И сега вече осъзна колко добре бях постъпила, като го убедих да приеме предложението за изселване. Щом гневът му от дяволските псета — както ги наричаше той — попремина, той се успокои, развесели се и като му казах колко съм щастлива да го видя отново свободен, ме прегърна и извънредно нежно ми призна, че съм му дала най-добрия възможен съвет.
— Мила — каза той, — ти вече на два пъти спасяваш живота ми. Отсега нататък съм твой роб и винаги ще се вслушвам в съветите ти.
Първата ни работа беше да видим с колко пари разполагаме общо. Съпругът ми беше крайно почтен към мен и ми каза, че когато попаднал в затвора, бил много добре в това отношение, но че животът на състоятелен джентълмен, който водил там, а още повече създаването на приятелски връзки и разноските по освобождението му го въвлекли в големи разходи. Така че му останали всичко на всичко сто и осем лири, които носел със себе си в злато. Аз също му дадох добросъвестен отчет за моето имущество, тоест за онова, което бях взела със себе си. Бях решила, каквото и да се случи, да не разходвам от парите, които бях оставила у приятелката си; мислех си, че ако умра, парите, взети с мен, ще му бъдат достатъчни, а повереното в ръцете на хазайката ми щеше да остане нейна собственост. Тя наистина го беше заслужила.