Парите, които носех със себе си, възлизаха на двеста четиридесет и шест лири и няколко шилинга, тъй че общо разполагахме с триста петдесет и четири лири. Едва ли някой е почвал нов живот с пари, събрани по по-лош начин. Най-голямото неудобство на имуществото ни бе, че се състоеше в налични пари — доста неизгодна стока за плантациите. Вярвах на думите му, че неговата част бе всичко, което му оставаше на този свят. Когато ми се случи това нещастие, аз разполагах със седем-осемстотин лири и вярната ми приятелка пое грижата за тях. Сега в нейни ръце останаха още триста лири, които смятах да държа в резерва, както споменах по-горе. Освен това носех със себе си и някои ценни вещи — два златни часовника, няколко сребърни съда и няколко пръстена — всичките крадени.
С това богатство през шестдесет и първата година от живота си аз се отправих към един нов свят като клета затворничка, която заточението бе спасило от бесилката. Облеклото ми бе скромно и обикновено, но нито скъсано, нито мръсно. Никой на кораба не знаеше, че нося със себе си нещо ценно.
Тъй като имах извънредно много, и то твърде хубави дрехи, а също и бельо в изобилие, бях наредила да ги опаковат в два големи сандъка и да ги натоварят на кораба, но не като мои вещи, а като пратки за Вирджиния, отправени на истинското ми име. Товарителниците бяха в джоба ми. Там се намираха и сребърните съдове, и часовниците, и всичко ценно, което притежавах, освен парите. Тях държах в тайното чекмедже на моя сандък, което не можеше да бъде открито, а и да го откриеха, не можеха да го отворят, без да се натроши на трески целият сандък.
Сега вече корабът почна да се пълни. Доста пътници дойдоха на борда; настаниха ги в голямата каюта и в другите помещения на кораба, докато ние, затворниците, бяхме натъпкани в трюма.
Още когато доведоха съпруга ми на кораба, аз заговорих с боцмана, който отдавна ми бе дал да разбера, че е добре разположен към мен. Казах му, че досега не съм му благодарила както подобава за услугите, които ми е направил, и му пъхнах в ръката една лира. Добавих, че вече и съпругът ми се намира на борда и макар сега да сме в такова плачевно положение, нямаме нищо общо с окаяната тълпа, с която дойдохме, и го помолих да увещае капитана да ни създаде известни удобства на кораба. Готови сме, рекох, да го възнаградим за добрата воля да ни направи тази услуга. Той явно бе много доволен от бакшиша и ми даде уверения, че ще ми помогне.
Както ни осведоми той, капитанът бил голям добряк и много лесно щял да даде съгласието си да бъдем настанени тъй, както желаем; още при следващия прилив щял да отиде на брега да говори с него по този въпрос.
На другата сутрин се събудих по-късно от обикновено и когато излязох на палубата, видях боцмана, зает с всекидневната си работа сред екипажа. Бях леко разочарована, че го виждам там. Насочих се към него, за да го заговоря, ала той ме видя и сам се приближи. Без да му давам време да заговори пръв, казах усмихната:
— Опасявам се, господине, че сте ни забравил вече, защото, както виждам, сте много зает.
Той тутакси отвърна:
— Елате с мен и ще видите.
И ме заведе в голямата каюта. Там седеше един мъж е доста благородна външност и пишеше нещо. Пред него се намираха цял куп книжа.
Той все още продължаваше да пише, когато боцманът се обърна към него:
— Ето дамата, за която ви говори капитанът.
А на мен каза:
— Съвсем не съм ви забравил. Ходих при капитана и му предадох дословно молбата ви да бъдат създадени удобства за вас и вашия съпруг. Капитанът изпрати тук този джентълмен — помощник-капитан на кораба, — който ще ви разведе навсякъде и ще ви настани така, както пожелаете. Капитанът ми нареди да ви уверя, че с вас няма да се отнасят като към заточеници, а ще ви бъде засвидетелствувано уважението, с което се ползуват и другите пътници.
Помощник-капитанът прекъсна благодарностите ми към боцмана, потвърди казаното от него и добави, че за капитана едва ли имало по-голяма радост от тая да прояви любезност и състрадание особено към хора, сполетели от беда.