— Мадам — казал той, — за никого в тая страна не е позорно, че е бил изпратен там дори и в по-тежко положение, отколкото, струва ми се, са вашите братовчеди. Достатъчно е да се заловят сериозно за работа, когато пристигнат в страната.
Сетне тя запитала какви неща ще бъде необходимо да вземем със себе си. А той като добре осведомен човек й казал следното:
— Мадам, преди всичко вашите братовчеди трябва да намерят човек, който да ги купи като слуги, съгласно условията на тяхното заточение. После от негово име те могат да отидат, където пожелаят. Могат да купят някоя разработена вече плантация или пък да закупят земя от правителството на страната и да се установят, където им се хареса — и двете неща са еднакво разумни.
Тя помолила за неговото съдействие по първия въпрос и той й обещал лично да го уреди. И наистина го изпълни честно. Колкото за останалото, обещал й да ни препоръча на хора, към които да се обръщаме за съвет, без да се опасяваме, че ще се възползуват от невежеството ни. А това бе повече, отколкото можеше да се желае. Сетне хазайката го попитала дали за попрището ни на плантатори не трябва да ни снабди с някои материали и сечива. Той отговорил: „Да, на всяка цена.“ Помолила го да й помогне, като заявила, че е готова да ни снабди с всичко, без оглед на разноските. Той й дал списък на нещата, нужни за един плантатор; по негова сметка те щели да възлязат на осемдесет или сто лири. И така, тя тъй умело се зае да ги купува, сякаш беше стара търговка от Вирджиния. Само че по мое нареждане купуваше посоченото в списъка на капитана двойно. Всичко бе натоварено на кораба на нейно име. Сетне тя прехвърли товарителниците на името на съпруга ми, а направи застраховка на свое. По този начин бяхме осигурени от всякаква случайност и злополука.
Трябва да спомена, че за тази цел съпругът ми й даде всичките си налични пари — онези сто и осем лири, които имаше в злато. Аз от моя страна й дадох една солидна сума, тъй че изобщо да не прибягва до парите, оставени от мен в нейни ръце. Въпреки всичко разполагахме още с близо двеста лири. А това бе предостатъчно за нашите намерения.
При тези условия, много доволни и истински щастливи, загдето се наредихме тъй добре, отплувахме от Бъгбис-Хоул за Грейвсенд, където корабът остана на котва десет дни. Капитанът окончателно се пресели на кораба. Тук той прояви към нас любезност, която съвсем нямахме основание да очакваме — пусна ни на брега, за да се освежим, само срещу честна дума, че няма да избягаме и доброволно ще се завърнем на кораба. Това бе такова доказателство за неговото доверие в нас, че съпругът ми се трогна до сълзи. В изблик на признателност той каза на капитана, че не смята да приеме, защото бил лишен от всякаква възможност да му се отблагодари както подобава и не искал капитанът да поема такъв излишен риск. След доста взаимни учтивости аз подадох на съпруга си една кесия, в която имаше осемдесет гини, и той я пъхна в ръцете на капитана.
— Ето, капитане — рече той, — това е част от залога за нашата вярност; ако постъпим в каквото и да е отношение непочтено към вас, нека бъде ваша.
И така, слязохме на брега.
Всъщност капитанът имаше достатъчно доказателства за твърдото ни намерение да заминем. След големите ни приготовления нямаше никаква вероятност да предпочетем да останем в Англия, пък и това би представлявало смъртна опасност за нас. С една дума, слязохме на брега с капитана и вечеряхме заедно с него в Грейвсенд при най-добро настроение. Останахме цяла нощ, спахме там, където вечеряхме, и на сутринта най-почтено се завърнахме на борда заедно о него. Оттам купихме десет дузини бутилки с превъзходна бира, малко вино, птици и други подобни неща, които смятахме, че ще бъде добре да имаме на кораба.
През цялото това време хазайката ми беше с нас. Тя ни придружи чак до Даунс с жената на капитана и се върна обратно заедно с нея. Раздялата със собствената ми майка не ми бе причинила такава мъка, както раздялата с нея. Повече не я видях.
На третия ден от пристигането ни в Даунс излезе по-пътен източен вятър и на 10 април отплувахме. Никъде не спирахме, докато корабът, подгонен към бреговете на Ирландия от доста силна буря, не хвърли котва в един малък залив. Наблизо имаше река, името на която не си спомням. Казваха, че се спускала чак от Лимерик и била най-голямата река в Ирландия.
Тук лошото време ни задържа няколко дни. Капитанът, все тъй любезен и мил, отново ни взе със себе си на брега. С това наистина направи услуга на съпруга ми, който доста зле понасяше морето, особено през силно ветровитите дни. Тук отново закупихме пресни провизии — говеждо, свинско и овче месо, птици. Капитанът забави кораба, за да се осолят пет или шест бурета с говеждо за попълване на корабните запаси.