Взела това решение, предложих на съпруга си да напуснем селището, гдето живеехме, и да вземем нашето имущество със себе си в Каролайна, където щяхме да се заселим. Съпругът ми охотно се съгласи с моя пръв довод, тоест че не е добре да оставаме тук, след като го бях убедила в опасността да ме познаят. Останалото не му казах.
Но ето че се породи още едно, ново затруднение. Главният въпрос продължаваше да тормози съзнанието ми и не можех дори да помисля да напусна страната, преди да се осведомя по един или друг начин какво е сторила майка ми за мен. Освен това не можех спокойно да понеса мисълта да замина, без да разкрия коя съм на моя бивш съпруг (брат) или на моето дете, сина му. Но ми се искаше да го направя тъй, че новият ми съпруг да не научи за тяхното съществуване, а и те да не узнаят нищо за него. Измислих безброй начини, за да го сторя. На драго сърце бях готова да изпратя съпруга си в Каролайна и да го последвам по-късно. Това обаче бе неосъществимо, защото той нямаше да мръдне без мен, тъй като не познаваше страната и нямаше понятие как се устройва плантация. Сетне реших отначало да идем там заедно и сетне, като се заселим, да се върна във Вирджиния. Знаех обаче, че дори и тогава той никога не ще поиска да се отдели от мен и да остане сам. Всичко се обясняваше с обстоятелството, че той бе отгледан като аристократ и не само не познаваше страната, но бе и ленив. Когато създадохме плантацията, той предпочиташе да обикаля горите с пушка или, както казваха, да ходи на лов. То бе главното занимание на индианците, но, повтарям — той предпочиташе това, само и само за да не работи в плантацията.
Тези препятствия бяха непреодолими и просто не знаех какво да предприема. Така си бях втълпила да разкрия на бившия си съпруг коя съм, че не можех да устоя — още повече, защото си мислех: не го ли сторя, докато той е жив, по-късно може би ще правя напразни опити да увещавам сина си, че наистина съм същото лице и съм негова майка. Тъй че можех да загубя както завещанието от майка ми, тъй и подкрепата и утехата на най-близките си.
От друга страна, не можех да разкрия положението си, тоест че имам съпруг и че съм докарана на заточение като престъпница. И поради двете причини за мен бе абсолютно необходимо да напуснем страната и да се завърна при бившия си мъж, сякаш идвам от друга колония.
По тия съображения продължих да настоявам пред мъжа си, че е абсолютно необходимо да не се заселваме край реката Потомак, защото незабавно ще станем известни на всички, докато, отидем ли другаде, ще пристигнем със същото добро име, което има всяко семейство, дошло да се засели там. Тъй като местните жители са винаги добре настроени към новопристигналите заселнически семейства, донесли със себе си имущества, то ние можехме да разчитаме на благосклонно посрещане, без всякаква опасност да се разкрие истинското ни положение.
Казах му още, че имам многобройни роднини тук и че не смея да им се обадя, защото скоро ще научат причината за идването ми във Вирджиния, а това би ме изложило крайно много. Споменах и това, че имам основания да вярвам майка ми, починала тук, да ми е завещала нещо, което може би е доста значително. Това заслужавало да се проучи, но не можело да бъде сторено, без да узнаят всички кои сме, освен ако се преместим. Ако обаче се заселим другаде, бих могла да посетя брата и племенниците си, за да ги видя и да разбера какъв е моят дял, да бъда приета с уважение и същевременно да получа онова, което ми се полага. Сторех ли го сега, едва ли можех да очаквам друго освен неприятности — вероятно щяхме да се караме, щяха да ни кълнат и обиждат, нещо, което мъжът ми навярно нямаше да може да понесе. А в случай че се наложеше да доказвам по съдебен ред, че действително съм дъщерята, това щеше да доведе до искане на сведения от Англия, а тъй можех да загубя и да проиграя всичко.
С тези доводи и след като запознах мъжа си с истината дотолкова, доколкото бе необходимо за него, решихме да тръгнем и да потърсим някое селище в Каролайна.
С оглед на това започнахме да разпитваме за кораби, заминаващи за Каролайна, и твърде скоро научихме, че от другата страна на залива, както го наричат, а именно в Мериланд, имало кораб, пристигнал от Каролайна, натоварен с ориз и други стоки, който щял да са връща пак там. Наехме една гемия за превозване на имуществото си, сбогувахме се окончателно с реката Потомак и се отправихме с целия си багаж към Мериланд.
Пътуването бе дълго и неприятно. Според мъжа ми за него то било по-тежко, отколкото цялото пътуване от Англия, защото времето беше лошо. Имаше вълни, а корабчето бе малко и неудобно. Освен това бяхме навлезли на цели сто мили нагоре по Потомак, в местността, изречена Уестморланд, тъй като Потомак е не само най-голямата река във Вирджиния, но, както съм чувала, и най-голямата река в света, която се влива в друга река, а не направо в морето. Докато плувахме по нея, времето непрекъснато бе лошо и често се излагахме на големи опасности, защото, макар и да я наричат река, често тя е така широка, че когато се намирахме в средата, в протежение на много левги не можехме да видим земя нито от едната, нито от другата страна. Сетне трябваше да прекосим големия залив Чесапик, който там, където в него се влива Потомак, е широк близо тридесет мили. По тези причини пътуването ни излезе двеста мили, и то в една мизерна гемия с цялото ни имущество. Случеше ли се някое нещастие, щяхме да се окажем в окаяно положение. Ако изгубехме всичко освен живота си, щяхме да останем голи и боси в дива, непозната местност, без изобщо да имаме приятел или близък в тази част на света. Само при мисълта за това изтръпвах, дори и след като опасността бе отминала.