Прибавих в писмото и няколко много нежни слова за сина му, който, както му бе известно, беше мое дете, и че както аз, така и той не сме виновни, загдето сме се оженили, тъй като и двамата не сме знаели близкото си родство. Ето защо се надявах, че той ще изпълни най-горещото ми желание да видя веднъж моето собствено и едничко дете и да дам израз поне на част от безкрайната си обич към този момък, който дори не помни своята майка.
Разчитах, че щом получи писмото, той веднага ще го даде на сина си, тъй като очите му бяха твърде слаби и едва ли можеше да го прочете сам. Но стана още по-добре, отколкото бях очаквала. Поради слабото си зрение той бил разрешил на сина си да отваря всичките му писма. И тъй като старият джентълмен не бил у дома си, когато пратеникът пристигнал, писмото ми попаднало право в ръцете на моя син, той го отворил и прочел.
След малко синът ми повикал пратеника в къщи и го запитал къде се намира лицето, което му е дало това писмо. Пратеникът му казал селището — то се намираше на около седем мили — и моят син го замолил да почака, веднага заповядал да се оседлае кон и да се приготвят двама слуги и ето че пристигна при мен заедно с пратеника.
Всеки може да си представи изумлението ми, когато пратеникът се върна и ми съобщи, че старият джентълмен не бил у дома си, но затова пък намерил сина му, който пристигнал заедно с него и ей сега щял да влезе при мен. Страшно се смутих, защото не знаех какво означава това — мир или война, нито пък как следва да се държа. За мислене обаче разполагах само с няколко мига, тъй като синът ми следваше пратеника по петите и влизайки в жилището ми, запита нещо момъка при вратата. Предполагам — понеже не чух, — че го е запитал:
„Къде е дамата, която ви изпрати?“, защото пратеникът отговори:
„Ето я тук, вътре, сър.“
След това той влезе право при мене, целуна ме, взе ме в обятията си и толкова пламенно ме притисна, че не можеше да проговори нито дума, аз обаче чувствувах кок гръдта му се надига и спуска като на дете, което безмълвно хлипа и не може да изплаче мъката си.
Не съм в състояние нито да изразя, нито да опиша радостта, която обзе душата ми, когато се убедих (а това не бе трудно), че той не беше дошъл при мен като чужд човек, а като син при майка си, и то като син, който никога не е знаел какво значи да имаш майка. Казано накратко, дълго време плакахме, прегърнати така, докато най-сетне той наруши мълчанието:
— Мила майчице, значи, ти още си жива! Никога не съм се надявал дори, че ще те видя.
Колкото до мен още доста време не можах да кажа нищо.
След като и двамата се посъвзехме и бяхме в състояние да говорим, той ми описа какво е положението на нещата. Рече ми, че не е показал на баща си моето писмо, нито пък изобщо е споменал нещо за него. Онова, което баба му ми е завещала, се намирало в негови ръце и той щял да изпълни точно волята на покойницата. Що се отнася до баща му, той бил стар и немощен — както телом, така и духом; бил станал много раздразнителен и сприхав, почти не виждал и не го бивало за нищо. Синът ми се съмнявал дали старият човек ще знае как да постъпи при това тъй деликатно положение и затова дошъл сам. Довел го не само копнежът да ме види, но и желанието да предостави на мен да преценя, като зная как стоят нещата, дали следва да се открия пред баща му, или не.
Всичко това ми се видя добре обмислено и предпазливо, убеди ме в здравия разум на сина ми и ми даде да разбера, че той не се нуждае от моите наставления. Казах, че положението на баща му не ме учудва, защото, още преди да замина, той е проявявал вече признаци на душевна неуравновесеност; главната причина на това разстройство е била, че не можел да ме убеди да живея с него като съпруг, след като съм разбрала, че е мой брат. Добавих, че син ми познава по-добре състоянието на баща си понастоящем и аз с готовност ще се вслушам в указанията, които ми даде; аз самата не изпитвам особено желание да видя баща му и съм доволна, дето съм се срещнала най-напред с него; той едва ли би могъл да ми съобщи по-добра вест от тая, че наследството, оставено ми от баба му, се намира в негови ръце, защото не се съмнявам, че той ще изпълни — както се изрази сам — точно волята на покойницата. Сетне запитах отдавна ли е умряла майка ми и къде и вмъкнах в разговора толкова подробности за семейството, щото в него не остана и сянка от съмнение, че аз съм истинската му майка.