После синът ми започна да ме разпитва къде живея и как съм уредила живота си. Казах му, че съм на мериландския бряг на залива в плантацията на един близък приятел, който дошъл от Англия със същия кораб, с който съм пристигнала аз, и че на тоя бряг на залива нямам никакъв подслон. Тогава той ме покани, ако искам, да ида в неговия дом и да живея при него, докато пожелан. Баща му не можел никого да познае и никога нямало да се сети коя съм. Помислих малко и после му отговорих, че макар за мен да е много тежко да живея далеч от сина си, все пак няма да ми бъде особено приятно да живея в един дом с него и винаги да имам пред очи нещастния старец, който на времето е нарушил душевния ми покой. И при все че бих била щастлива да бъда заедно със сина си или поне да съм колкото може по-близо до него, не съм в състояние и да помисля да живея в един дом, гдето постоянно ще ме гнети мисълта, че случайно мога да се издам с някоя дума и да не се сдържа да кажа нещо, което би разкрило всичко и би ме поставило в крайно неудобно положение.
Той призна, че във всичко това съм напълно права.
— Но в такъв случай, мила майко — каза той, — трябва да се настаниш колкото може по-близо до мен.
И след това ме взе на коня при себе си и ме отведе в една плантация в съседство с неговата, гдето ме заобиколиха с такива грижи, като че ли бях в собствения му дом. След като ме настани там, той си тръгна и каза, че за главното ще говори с мен утре. Пред ония хора ме нарече своя леля и тъй като те, изглежда, бяха негови наематели, нареди им да се държат спрямо мен с колкото може по-голямо уважение. Около два часа след заминаването си ми изпрати една слугиня и едно негърче да ми прислужват, а също и провизии за вечеря. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв нов свят и почти почнах да съжалявам, загдето изобщо доведох от Англия моя ланкаширски съпруг.
Това съжаление обаче не беше дълбоко, защото аз искрено и още от самото начало обичах мъжа си от Ланкашир. А и той го заслужаваше — поне дотолкова, доколкото може да го заслужава един мъж; но отбелязвам това само между другото.
На следната сутрин синът ми дойде да ме види още със ставането ми. След като поговорихме малко, той извади една кесия от еленова кожа с петдесет и пет испански пистоли в нея и ми я даде, като каза, че това било за пътните ми разноски от Англия до Америка, защото, макар и да не било негова работа да пита, все пак можел да предположи, че не съм донесла много пари, тъй като се знаело, че в тая страна няма смисъл да се носят много пари.
После извади завещанието на баба си и ми го прочете. От него се виждаше, че тя ми е оставила плантация на реката Йорк заедно със слугите и добитъка и я поверила на сина ми, за да ми я предаде, ако чуе някога за мен, или пък на законните ми наследници, ако имам деца, или пък на оня, когото оставя за мой наследник по завещание. Но дохода от тази плантация трябваше да получава синът ми, докато научеше нещо за мен, а ако аз не се окажех между живите, тя щеше да остане за него и наследниците му. При все че тая плантация се намираше далеч оттук, той не я давал под наем, а я обработвал чрез свой управител, както правел и с друга една плантация близо до нея, собственост на баща му. Три или четири пъти в годината ходел там да види как върви работата. Запитах го колко струва според него тая плантация. Той ми каза, че ако я дам под наем, тя ще ми носи около шестдесет лири годишно, а ако живея в нея и се разпореждам сама, доходът щял да бъде много по-голям — може би около сто и петдесет лири в годината. Но като разбра, че по-скоро съм склонна да се заселя от другата страна на залива или пък да се върна обратно в Англия, предложи ми да стане управител на плантацията. Щял да продължи да я обработва тъй, както бил правил това досега за себе си, и смяташе, че ще бъде в състояние да ми изпраща от нея толкова тютюн, че да имам осигурени сто лири годишно, а понякога и повече.
Тия новини ми звучаха някак чудно и необичайно — не бях свикнала на такива неща. И струва ми се, че душата ми сега вече се устреми с пълна искреност и благодарност към ръката на провидението, сторило такива чудеса за мене, най-покварената жена в тоя божи свят. Нека отбележа още веднъж: не само тогава, а и винаги, когато трябваше да благодаря на небето, някогашният ми греховен живот ми се виждаше още по-чудовищен. И никога не съм се отвращавала от него толкова, никога не съм изпитвала по-силни угризения, както по времето, когато чувствувах, че провидението облагодетелствува мен, недостойната.