Но ще оставя читателя да доразвие сам и за себе си тия мисли — защото той без съмнение ще разбере нуждата от това, — а аз ще продължа своя разказ. Нежното държане на сина ми и милите му предложения наливаха със сълзи очите ми почти през цялото време, докато ми говореше. Почти не бях в състояние да беседвам с него, казвах по нещо само когато не се задъхвах от вълнение. Но най-сетне се овладях и изразих удивлението си, че съм имала щастието делът ми да бъде поверен в ръцете на собственото ми дете. Що се касаеше до моите наследници, казах му, че нямам на тоя свят други деца освен него и че дори и да се омъжа, не мога да очаквам деца на тая възраст, ето защо бих желала да приготвя необходимите документи, за да подпиша, че след смъртта ми всички мои имоти ще останат за него и за наследниците му. И като се усмихнах, запитах го защо не се е оженил още. Той отговори любезно, че във Вирджиния няма много жени и че щом като възнамерявам да се завърна в Англия, няма да бъде зле да му изпратя жена от Лондон.
Такова бе съдържанието на разговора ни през първия ден — най-приятния ден през целия ми живот, ден, в който изпитах истинско задоволство. След това той идваше всекидневно и прекарваше при мене по-голямата част от времето си. Заведе ме в домовете на редица свои приятели и навсякъде ме посрещаха с голямо уважение. Обядвах на няколко пъти и в собствения му дом, като той винаги нагласяваше така, че да не срещна баща му. При третото посещение му направих подарък — едничкото ценно нещо, което имах в момента в себе си: единия от двата златни часовника, донесени от мен с корабния ми сандък. Казах му, че не разполагам с нищо друго ценно и го замолих да целува часовника винаги когато си спомни за мен. Но премълчах, че бях откраднала тоя часовник от някаква дама в една лондонска черква, споменавам това между другото.
Той се поколеба за миг, сякаш не знаеше да го взема ли, или не. Но аз настоях и го накарах да го приеме. Впрочем този часовник струваше не по-малко от кесията с испанско злато, дадено ми от него. Не, в никой случай не струваше по-малко, дори ако се пресметнеше по цената си в Лондон — а тук те бяха двойно по-скъпи. Най-сетне той го взе, целуна го, каза ми, че часовникът ще представлява за него дълг, който щял да ми изплаща, докато съм жива.
След няколко дни той ми донесе документите за плантацията, а заедно о него дойде и нотариусът и аз го готовност подписах всички книжа и му ги дадох със стотици целувки. Едва ли някога се е уреждало с по-голяма любов нещо между някоя майка и нежното й, любещо дете.
А на другия ден той ми донесе подписаното и подпечатано от него задължение да управлява плантацията ми за моя сметка и да ми предава дохода, където и да се намирам. Задължаваше се тоя доход да не бъде по-нисък от сто лири годишно. А сетне ми каза, че понеже съм пристигнала преди прибирането на реколтата, имам право на дохода от текущата година. Брои ми сто лири в испански жълтици и ме помоли да му издам разписка, че съм получила всичко за годината до Коледа включително; това стана през последните дни на август.
Останах там около пет седмици, а сетне с големи мъчнотии успях да се измъкна. Защото синът ми настояваше непременно да ме изпрати до отсрещния бряг на залива, а пък аз в никакъв случай не исках да позволя това. Тогава той предложи да ме пусне да отпътувам с неговата собствена гемия, която, построена като яхта, му служеше и за работа, и за развлечение. Това вече приех и след като той изрази по най-нежен начин както почитта, тъй и обичта си към мен, пусна ме да си вървя и след два дни благополучно пристигнах при моя приятел, квакера.
Докарах със себе си за нашата плантация три коня заедно с хамутите и седлата, няколко свине, две крави и хиляди други неща — дар от най-милото и най-нежно дете, което някоя жена изобщо е имала някога.
Разказах на съпруга си всички подробности от това пътешествие, само че наричах сина си мой братовчед. Първото, което му съобщих, беше, че съм си изгубила часовника и той явно го взе за нещастие. След това обаче му описах колко любезен е бил моят братовчед и каква плантация ми е завещала майка ми, и как той я пазел с надежда, че някога ще разбере къде съм. И казах, че съм го назначила за управител и той честно ще ми дава отчет за дохода от нея. Сетне му подадох стоте лири в сребро от тазгодишната реколта. И докато изваждах кесията от еленова кожа с пистолите, добавих:
— А ето, мили мой, и златния часовник.
Тогава съпругът ми вдигна ръце към небето и — тъй като божието милосърдие оказва еднакво влияние над всички чувствителни души — изпаднал в радостен екстаз, извика:
— О, какво прави господ за такова неблагодарно куче като мен!