Той имал да ме пита само за едно нещо, което можело да бъде пречка за неговия план, и ако аз отговоря отрицателно на въпроса му, той щял да бъде убеден, че препоръчваното от него е единствената стъпка, която мога да направя. Веднага отгатнах въпроса му — искаше да знае дали не съм бременна. Казах му, че няма защо да се тревожи, тъй като не чакам дете.
— Е, мила, сега нямаме време да говорим повече — каза той. — Помисли си. Не мога да не считам, че този ще бъде най-добрият път за тебе.
С тези думи той се сбогува, и то твърде бързо, защото майка му и сестрите му позвъниха на градинската врата в момента, в който стана от стола си.
Остави ме със съвършено объркани мисли. На другия ден и през цялата следваща седмица той забелязваше, че съм смутена, но нямаше възможност да дойде при мен. В неделя аз не отидох на черква, понеже бях неразположена, и той също остана в къщи под някакъв предлог. Останахме сами час и половина и изредихме същите доводи както миналия път. Накрая го запитах с жар какво мнение има за мене, щом допуска, че мога дори да помисля да спя с двама братя, и го уверих, че това никога няма да стане. Добавих, че дори ако той ми кажеше, че никога вече няма да ме види — нещо, от което само смъртта би била по-страшна, — аз не бих могла да понеса една толкова позорна за мен и долна за него мисъл. Затова го умолявах, ако у него е останало малко уважение или обич към мене, или да престане да ми говори повече за това, или да ме прободе с шпагата си. Той се изненада от упорството ми, както го нарече; каза ми, че съм жестока и към себе си, и към него; това било неочаквано изпитание и за двама ни, но той не виждал друг път за спасение за нас и затова моят отказ бил още по-жесток. След това с необикновена студенина добави, че ако не бива да говорим повече за това, той не вижда за какво друго можем да говорим. Накрая стана да се сбогува. Станах и аз, външно също така безразлична; но когато той се приближи да ми даде последна прощална целувка, аз се разридах така жално, че не можех да кажа дума, а само стисках ръката му сякаш за сбогом и плачех безутешно.
Той бе видимо трогнат от това. Седна отново и ми каза много нежни неща, но все настояваше, че е необходимо да последвам съвета му, като през всичкото време подчертаваше, че дори и ако откажа, той ще ме осигури материално. При това той ясно ми даде да разбера, че ще се откаже от мен в най-важното, тоест като любовница, защото за него било въпрос на чест да не спи с жената, която един ден може да стане съпруга на брат му.
Аз бях отчаяна не толкова, че го изгубвам като любовник, колкото като личност, защото аз го обичах до лудост. Пропадаха всичките ми надежди, че някой ден той ще бъде мой съпруг. Всичко това така потискаше духа ми, изживявах такива душевни терзания, че легнах болна от треска и дълго никой от семейството не вярваше, че ще оживея.
Бях много омаломощена и често бълнувах. Най-много се страхувах да не би в бълнуванията си да кажа нещо, което да му навреди. Отчаяна бях, че не мога да го виждам, а и той също копнееше да ме зърне, защото наистина ме обичаше страстно; това обаче не бе възможно нито той, нито аз можехме и да споменем за подобно желание.
Останах на легло около пет седмици. Макар че силната треска спадна след три седмици, на няколко пъти отново ме разтрисаше. На два-три пъти лекарите заявяваха, че не могат да направят нищо и трябва да оставят организма сам да се бори с болестта. След пет седмици аз се съвзех малко, но бях толкова слаба и променена, че лекарите се страхуваха да не се разболея от туберкулоза; при това, за мое нещастие, те се произнесоха, че се касае за душевно страдание, нещо ме мъчи — с други думи казано, че съм влюбена. Тогава цялото семейство започна да ме разпитва дали съм влюбена и в кого, но аз упорито отричах подобно твърдение.
Един ден през време на обеда те така се скарали заради мен, че просто се вдигнала цяла врява. Били всички на масата с изключение на бащата и мен; аз още лежах болна в спалнята си. Разговорът започнал така: старата дама, която ми беше пратила нещо за ядене, наредила на прислужницата да се качи в стаята ми и да ме попита дали не искам още; когато момичето се върнало и съобщило, че аз не съм изяла дори половината от това, което ми е пратено, тя казала:
— Горкото девойче! Страхувам се, че никога няма да се оправи.
— Как ще се оправи, нали всички казват, че била влюбена — рекъл по-старият брат.
— Нищо подобно — отсекла старата дама.