— Горката мис Бети! — повтаряше той. — Тъжно нещо е да си влюбен. Ах, колко сте отслабнали от тази любов!
Най-после и аз можах да кажа нещо:
— Радвам се, че сте толкова весел, сър, но мисля, че докторът би могъл да се занимава с нещо друго, а не да се шегува с пациентите си. Ако страдах от любов, нямаше да го оставя да ме лекува, защото народната пословица ми е много добре известна.
— Каква пословица? — каза той. — Коя? Който от любов страда, лекар не му помага. Тази ли, мис Бети?
Аз се усмихнах и не казах нищо.
— О, не — рече той, — резултатът показва, че страдате от любов. Изглежда, докторът малко ви е помогнал. Казват, че много бавно се поправяте. Трябва да има нещо, мис Бети. Питам се дали не сте болна от неизлечима болест.
Аз пак се усмихнах и отвърнах:
— Не, сър, наистина не страдам от тази болест. Приказвахме все за такива незначителни неща. По една време той ме помоли да им изпея някоя песен. Аз се усмихнах и казах, че ми е минало времето за пеене.
Тогава той попита дали може да ми посвири нещо на флейта, на което сестра му отговори, че вероятно от това ще ме заболи глава. Аз се поклоних и казах:
— Моля ви, госпожице, нека посвири, аз много обичам флейта.
— Е, щом тя настоява, тогава изсвири и нещо — съгласи се сестра му.
Той извади от джоба си ключа на шкафа и каза:
— Мила сестричке, обхванала ме е леност. Моля ти се, иди ми донеси флейтата. — И той спомена едно чекмедже, като много добре знаеше, че флейтата не е там, само за да може сестра му да се забави по-дълго.
Щом като тя излезе, той ми разправи какво е говорил брат му за мен. Цялата история го била много разтревожила и затова нагласил тази среща. Уверих го, че никога не съм казвала думичка нито на брат му, нито другиму. Казах му в какво страшно състояние се намирам — че любовта ми към него и неговото искане да забравя чувствата си и да обикна другиго са ме просто смазали и аз хиляди пъти предпочитам да умра, отколкото да оздравея и отново да се изправя пред същото положение както преди, а освен това предвиждам, че щом се поправя, ще трябва да напусна семейството. Направо му рекох, че след всичко, което съществуваше между нас, самата мисъл да се оженя за брат му ме ужасява. Той може да бъде сигурен, че никога няма и да спомена на брат му нещо по този въпрос. Ако той желае да престъпи обещанията, клетвите и задълженията си към мен, аз оставям въпроса на съвестта му, но той никога няма да може да каже, че аз, която той накара да се счита негова съпруга и която му позволих да се държи с мен като със съпруга, не съм му била вярна подобно на истинска съпруга независимо от държането му към мен сега. Той се готвеше да ми отговори, когато чухме, че сестра му се връща. Все пак успя да каже, че много съжалява, задето не е могъл да ме убеди да последвам съвета му. Аз му повторих, че никога няма да ме убеди да обичам единия брат, а да се оженя за другия, на което той поклати глава и отговори:
— Тогава моят живот е опропастен.
В този момент сестра му влезе в стаята и му каза, че не е могла да намери флейтата.
— Е, явно, с леност не се върши работа — извика той весело и отиде сам да я потърси. След малко се върна, без да я донесе; не че не беше я намерил, а защото нямаше никакво желание да свири. Беше пратил сестра си да я търси само за да може да говори с мен насаме; но той не остана много доволен от разговора ни.
Аз обаче бях много доволна, че можах свободно, ясно и почтено да му кажа какво мисля за нашите отношения. Макар че думите ми не подействуваха, както аз желаех, тоест не го обвързаха повече, все пак сега той не можеше да ме напусне, без най-грубо да погази честта си и да наруши джентълменската си дума, с която се бе задължил никога да не ме изостави и да ме направи своя съпруга, щом получи наследството си.
Няколко седмици след това аз вече ходех из къщи и започнах да се поправям, но продължих да бъда тъжна и затворена в себе си, нещо, което учудваше цялото семейство освен този, който знаеше причината за моето състояние. И все пак дълго време мина, преди той да го забележи. Аз също бях резервирана като него — продължавах да се държа почтително, но никога не говорех с него нищо друго освен общи приказки. Така продължи около четири месеца и тъй като всеки ден очаквах да бъда изпъдена от семейството, тъй като им бях станала омразна заради нещо, в което нямах никаква вина, аз вече си мислех, че никога няма да чуя за този джентълмен и за всичките му тържествени клетви и че ще бъда изоставена и опропастена.
Най-после аз самата повдигнах пред семейството въпроса за моето заминаване. Един ден, когато разговарях със старата дама за състоянието си и за това, че болестта ме е пречупила душевно, тя рече: