Лесно открих необходимия ми човек по начина, по който ме ухажваше. Оставих го да ме уверява, че ме обича повече от всичко на света и че единственото, което желае, е да го направя щастлив; неговите уверения, разбира се, почиваха на предположението, че съм богата, нещо, което аз никога не споменавах пред него.
Точно такъв мъж търсех. Но все пак, за да бъда напълно сигурна, аз трябваше да го изпитам докрай, защото с мен беше свършено, ако той почнеше да разпитва, както и с него щеше да е свършено, ако се оженеше за мен. Аз нарочно не проявих никакъв интерес към състоянието му, за да не би и той да ме запита за моето. И затова при всички случаи аз се правех, че се съмнявам в искреността му, и му казах, че може би ме ухажва само заради парите ми. Той ме прекъсваше с поток от гръмки слова и ме уверяваше в любовта си, но аз продължавах да се преструвам, че не му вярвам.
Една сутрин той свали диамантения пръстен от ръката си и написа с него на стъклото на прозореца в стаята ми следното:
„Вас обичам и само вас.“
Прочетох го и го помолих да ми даде пръстена, с който написах отдолу:
„Всеки влюбен говори така.“
Той взе пръстена и написа още един ред:
„Добродетелта е цяло богатство.“
Отново взех пръстена и написах:
„Парите са добродетел.“
Той се изчерви като рак при този намек и просто побеснял ми извика, че каквото и да правя, пак ще ме спечели. Грабна пръстена от ръката ми и надраска:
„Презирам златото ви и пак ви обичам.“
В последния стих аз реших да рискувам и смело написах:
„Аз съм бедна. Обичате ли ме още?“
Това беше тъжната истина. Не мога да кажа дали повярва на думите ми, или не — в този момент мислех, че не ми вярва. Тогава той ме грабна в прегръдките си и започна да ме целува жадно и страстно. Дълго ме прегръща и целува и най-после поиска писалка и мастило. Каза ми, че нямал търпение да дращи по стъклото, измъкна лист хартия и написа:
„Бъдете моя с цялата си бедност.“
Взех писалката и веднага написах:
„Но тайно се надявате, че ви лъжа.“
Той ми каза, че съм несправедлива и съм го принуждавала да ми противоречи, което било неучтиво. И понеже съм го била увлякла в този стихоплетец разговор, помоли ме да го продължим. Взе отново писалката и написа:
„Нека говорим само за любов.“
Под неговите думи аз написах:
„Достатъчно обича тази, която не мрази.“
Той взе това като добро начало и сложи оръжието, тоест писалката. Добро начало беше действително особено ако знаеше истината. Впрочем той схвана точно туй, което исках да кажа — че съм склонна да му позволя да ме ухажва; и аз всъщност желаех това, защото никога не бях срещала по-весел и по-приятен мъж от него, и често си мислех колко престъпно беше да мамя такъв човек.
Но за мен бе абсолютно необходимо да сключа изгоден брак. И колкото, от една страна, заради любовта му към мен и добрия му характер да ми беше съвестно да го лъжа, толкова, от друга страна, аз разчитах именно на характера му — тоест, че той по-лесно ще понесе разочарованието, отколкото някой буен тип, който няма с какво друго да се похвали освен със страстния си характер и може да докара само страдания на една жена. Макар че много пъти се бях шегувала (както той си мислеше) с моята бедност, когато откриеше истината, вече нямаше да има никаква възможност да ми се сърди, тъй като много пъти ме беше уверявал — на шега или сериозно, — че ме взема без оглед на зестрата ми, а и аз — на шега или сериозно — му бях казвала, че съм много бедна. По този начин го бях двойно обвързала и макар един ден да можеше да каже, че с бил измамен, никога не би могъл да твърди, че аз съм го измамила. Той настойчиво продължи да ме преследва и когато разбрах, че няма никаква опасност да го изгубя, започнах да играя ролята на безразлична, и то по-дълго, отколкото иначе благоразумието би ми диктувало. Аз знаех, че моята предпазливост и безразличие ще засилят позициите ми пред него в момента, когато ще трябва да му призная истинското си положение. Държах се много резервирано, защото от това мое поведение той заключаваше, че аз или имам повече пари, отколкото се говореше, или повече ум и не желая да рискувам.