Как изкарахме пътуването, което беше дълго и пълно с опасности, не е от значение за моя разказ. Нито аз, нито мъжът ми водихме дневник. Трябва само да спомена, че пътуването ни беше ужасно — имахме две страшни бури и бяхме спрени от пиратски кораб. Разбойниците отнесоха почти всичките ни запаси и — нещо, което не бих могла да понеса — искаха да отвлекат и мъжа ми; в края на краищата аз успях с молбите си да ги склоня да го пуснат. След всички тези ужаси най-после хвърлихме котва в Йорк Ривър във Вирджиния и когато пристигнахме в плантацията, бяхме посрещнати извънредно мило от майката на мъжа ми.
Живеехме всички заедно, тъй като свекърва ми по мое настояване остана при пас; тя беше толкова мила майка, че никак не ми се искаше да се разделя с нея. Съпругът ми продължаваше да бъде все така нежен с мене както преди и аз се чувствувах най-щастливата жена на света, докато едно странно и неочаквано събитие в миг не разруши щастието ми и не ме постави в най-трудното положение, в което може да изпадне човек. Моята свекърва беше извънредно весела и добродушна старица — мога да я нарека така, тъй като синът й беше вече над тридесет години, — много приятна и забавна и ме развличаше с безбройни истории за страната и тамошните хора.
Между другото тя често ми разказваше, че по-голямата част от жителите на колонията са дошли от Англия много бедни. Общо взето, те били два вида: или били доведени от капитани на кораби и продадени като ратаи; или били заточени, след като са били осъдени за престъпления, които се наказват със смърт.
— Когато пристигнат тук — разказваше свекърва ми, — ние не правим разлика между тях. Плантаторите ги купуват и те работят заедно по полето, докато изтече срокът им. След това ги насърчават да започнат да работят за своя сметка. Правителството им дава земя, която те разчистват, разработват и после засаждат с тютюн или засяват с жито за собствени нужди. Търговците им дават на кредит сечива и други необходими неща срещу идната реколта и по този начин те засяват все повече всяка година и си купуват всичко, което им е нужно, за сметка на бъдещите си приходи. И така, дете мое — казваше тя, — много хора, които са лежали в Нюгейт, стават важни личности и ние имаме доста мирови съдии, офицери в милицията и магистри по градовете, на които ръцете са били жигосани на времето си. Веднаж, когато ме забавляваше с миналото на тамошните хора, тя започна да ми разправя и собствената си история и бидейки в добро разположение, ми повери, че и тя самата била от втория вид заселници. Била заточена, загдето се осмелила да извърши нещо твърде дръзко.
— И ето белега, дете мое — рече тя, като ми показа хубавата си бяла ръка, изгорена на дланта.
Нейният разказ ме трогна много, но свекърва ми се усмихна и каза:
— Това не трябва да ти се вижда странно, дъще, защото ръцете на някои от най-добрите хора в страната са жигосани и те не се срамуват да го признаят. Ето например майор*** е бил известен джебчия, съдията Б… е крадял по магазините; и двамата са жигосани. Бих могла да ти изброя и много други.
Ние често водехме подобни разговори и тя ми даваше голям брой такива примери. Веднаж, когато ми разправяше за миналото на един заточеник, пристигнал преди няколко седмици, аз я помолих да ми разкаже нещо за собствената си история и тя с най-голяма откровеност се отзова на молбата ми. На млади години тя била попаднала в много лоша компания в Лондон, тъй като майка й често я пращала да носи храна на една своя роднина, затворена в Нюгейт, която била в страшна мизерия и просто гладувала; по-късно тази жена била осъдена на смърт, но била помилвана поради бременност и умряла в затвора. Свекърва ми се отклони от разказа си и започна да разправя надълго за отвратителния живот в този ужасен затвор.
— Ти вероятно малко знаеш за този живот — каза тя, — а може и нищо да не си чувала, но вярвай ми, тук ние всички знаем, че само затворът в Нюгейт създава повече крадци и мошеници, отколкото всички разбойнически банди в страната. Това проклето място е заселило половината наша колония.
След това тя продължи разказа си, и то с такава точност, че започна да ме обхваща тревога, и когато дойде до една подробност, която изискваше да спомене тогавашното си име, стори ми се, че ще припадна. Тя забеляза, че с мене става нещо, и ме запита дали не ми е зле и какво ме мъчи. Отговорих й, че нейната тъжна история, ми е направила много силно впечатление и се чувствувам съвсем сломена. Помолих я да не ми разправя повече спомените си.
— О, мила — каза тя нежно, — тези неща не трябва да те тревожат. Всичко това е станало, преди ти да си била родена, и сега съвсем не ми тежи. Аз си спомням за тях дори с особено задоволство, защото те станаха причина да дойда тук.