Най-после аз така му досадих с постоянните си настоявания, че един ден той побесня и без много да мисли, окончателно реши, че няма да заминем за Англия. Каза, че въпреки обещанието, което ми е дал, моето желание е неразумно, тъй като заминаването ни за Англия ще го разори, ще разстрои цялото семейство и ще го съсипе във всяко отношение, и затуй аз не трябва да искам това от него; никоя жена на света, която държи на семейството си и има присърце интересите на мъжа си, не би настоявала за подобно нещо.
Този отказ ме смаза душевно, защото, когато обмислих всичко спокойно — че мъжът ми в действителност беше работлив и грижлив стопанин и не знаеше нищо за ужасното положение, в което се намираме, — не можех да не призная пред себе си, че предложението ми беше крайно неразумно и че една жена, която обича семейството си, никога не би постъпила така.
Но аз имах друга причина да искам да замина — вече не гледах на мъжа си като на съпруг, а като на близък роднина, син на собствената ми майка; и затова реших да се откъсна от него по един или друг начин, но не знаех как да постъпя.
Лошите езици казват, че когато една жена си науми нещо, никой не може да я накара да промени решението си. Аз не преставах да мисля как мога да намеря начин да се върна в Англия и най-после реших да предложа на мъжа си да замина без него. Той просто побесня, нарече ме лоша съпруга и безсърдечна майка и ме запита как не се ужасявам от мисълта да извърша такова ненормално нещо — да оставя двете си деца (едното беше умряло) без майчински грижи и никога да не ги видя вече. Наистина, ако не се намирах в такова нетърпимо положение, никога не бих постъпила така, но сега аз исках да се откъсна от семейството и никога да не видя нито децата, нито него. Колкото до обвинението, че върша нещо ненормално, аз се оправдавах пред себе си, като си казвах, че въобще цялото ни семейство е ненормално.
Ясно беше обаче, че няма да мога да склоня мъжа си нито да замине с мен, нито да ме пусне да замина сама; а от друга страна, нямах право да напусна колонията без негово съгласие, както е добре известно на всеки, който познава конституцията на Вирджиния. По този въпрос с мъжа ми имахме много кавги, които ставаха все по-остри. Тъй като вече никак не го обичах, аз не избирах думите си и понякога говорех с него много предизвикателно. Накратко казано, стараех се всячески да го накарам да се разделим, тъй като това бе най-голямото ми желание.
Поведението ми го накара да ме намрази до крайност, и то с право, защото по едно време дори отказах да спя с него. Аз все повече се отчуждавах от него, докато един ден той ми каза, че вероятно съм луда и че ако не променя държането си, ще ме подложи на лечение, тоест ще ме изпрати в лудница. Отговорих му, че един ден ще разбере, че съвсем не съм луда и че нито той, нито някой друг негодник има право да ме убие. Признавам, че страшно се изплаших да не би наистина да ме прати в лудница, защото в такъв случай никой не би повярвал на думите ми и аз никога не бих имала възможност да разкрия истината.
Това ме накара да се реша да разкрия тайната си, каквито и да бъдат последиците. Спираше ме обаче неразрешеният въпрос как и кому да обясня това, което ме мъчеше, докато един ден при едно скарване с мъжа ми аз така се забравих, че едва не му казах истината в лицето. Сдържах се и не му обясних всичко, обаче думите ми бяха достатъчни да го сломят; след известно време аз трябваше да изкарам всичко наяве.
Той беше започнал със спокоен тон да ме упреква, загдето така настоявам да се върна в Англия. Аз му отвърнах и ние се скарахме. Както във всички семейни разправии, една остра дума предизвикваше друга още по-остра. Той ми каза, че не се отнасям към него като към съпруг, нито говоря на децата си като майка и затова не заслужавам да бъда третирана като съпруга. Той се опитвал да ме вразуми с добро и ме е убеждавал с кротост и спокойствие, както подобава на съпруг и християнин, но аз винаги съм му отвръщала със зло; държала съм се към него не като към човек, а като към куче, и не като към съпруг, а като към най-презрения чужд човек. Накрая ми рече, че досега не искал да употреби насилие спрямо мен, но вече вижда, че това е необходимо и в бъдеще ще вземе мерки, които ще ме накарат да изпълнявам задълженията си.
Кръвта ми кипна и аз, разярена, му извиках, че презирам и кротостта му, и заплахите му и че съм решена да замина за Англия, каквото и да става. Колкото до това, че не се държа към него като към съпруг и не се грижа като майка за децата си, сигурно има някаква причина, която той не може да разбере сега. Мога само да му кажа, че нито той е мой законен съпруг, нито децата ни са законни и че няма защо да се грижа за тях повече, отколкото досега.