Признавам, че ми дожаля за него, когато изрекох последните думи, защото той побледня като смъртник и стоеше като ударен от гръм, без да промълви дума. Помислих, че ще припадне — той цял трепереше, пот или сълзи течаха по лицето му и ръцете му бяха студени като лед. Явно беше, че получи нещо като удар и трябваше да му дам някакво лекарство, за да не умре. Когато се посъвзе, той повърна. Сложих го в леглото и на следната сутрин имаше силна треска.
След известно време температурата му спадна и той започна да се оправя, макар и бавно. Когато се почувствува по-добре, той ми каза, че съм му нанесла смъртна рана с езика си, но преди всякакви обяснения иска да ми зададе само един въпрос. Прекъснах го и му казах, че съжалявам, задето съм прекалила с думите си, защото виждам колко е разстроен, но го моля да не иска обяснения, тъй като това само може да влоши нещата.
Той се слиса още повече и започна да подозира, че крия някаква тайна, но, разбира се, не можеше да отгатне за какво се касае. Единственото нещо, което можеше да си помисли, беше, че имам някъде друг съпруг, но аз го уверих, че няма нищо подобно. Действително колкото до бившия ми мъж, за мен той не съществуваше, тъй като сам бе ми казал, че трябва да го считам за мъртъв; затова нямах никаква грижа в това отношение. Сега почнах да си давам сметка, че съм казала твърде много, за да мога дълго да пазя тайната си, и бях много доволна, че мъжът ми сам ми даде възможност да се освободя от това, което ми тежеше на сърцето. В течение на три-четири седмици той безуспешно се мъчи да ме накара да му кажа само дали в думите ми е имало нещо вярно, или просто съм искала да го ядосам. Аз обаче продължавах да бъда непреклонна и отказвах да му обясня каквото и да е, освен при условие, че се съгласи да замина за Англия, на което той отговаряше, че докато е жив, това няма да стане. Тогава му казах, че имам средство не само да го принудя да даде съгласието си, но дори да го накарам да ме моли да замина. Това усили любопитството му и той стана още по-настойчив.
Най-после той разказал всичко на майка си и я накарал да се опита да измъкне нещо от мен. Тя действително употреби цялото си умение да научи нещо, но аз бързо пресякох въпросите й, като казах, че ключът на загадката се крие в нея, от уважение към нея пазя тази тайна и затова я умолявам да не настоява повече.
Тя буквално онемя при този намек и не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. След малко обаче реши, че това е само някаква хитрост, за да се отърва от разпита, и продължи да ме мъчи с въпроси и да се опитва да ме сдобри със сина си. Отговорих й, че намеренията и са много добри, но е невъзможно да се помирим и ако разкрия истината, тя ще се съгласи с мен. Но все пак в края на краищата аз отстъпих пред настойчивите й молби. Качах и, че ще се осмеля да й доверя нещо, което е извънредно важно, както сама ще види след малко, но ще го направя само ако тя тържествено ми обещае да не го съобщава на сина си без мое съгласие.
Тя дълго не искаше да ми даде такова обещание, но най-после, за да може да чуе тайната, се съгласи на това условие. И така, след дълъг увод започнах да разправям цялата история. Най-напред й казах как тя е станала причина да се отчуждя от сина й, като ми е говорила за живота си в Лондон и ми е казала тогавашното си име. Припомних й, че беше забелязала как се смутих, когато го чух. Тогава й разправих за детските си години, казах й истинското си име и чрез разни дребни вещи, които ми бяха останали от това време, я уверих, че съм нейното собствено дете, плът от плътта й, нейната дъщеря, родена в Нюгейт, същата, която я бе спасила от бесилката и която тя бе оставила на своята роднина, когато била заточена.
Нямам думи да опиша колко се слиса майка ми. Отначало тя не искаше да повярва на разказа ми, нито да си спомни подробностите, защото веднага си представи какъв хаос ще внесе това в семейството. Но от друга страна, всичко казано от мен така точно съвпадаше с това, което ми бе разказвала за себе си (тя сигурно съжаляваше за словоохотливостта, защото сега не можеше да отрече очевидните факти, което иначе с радост би направила), че тя млъкна, прегърна ме, целуна ме и горчиво зарида. Дълго седяхме мълчаливи, без да разменим дума.
— Горкото ми дете — възкликна най-после тя, — каква зла орис те доведе тук! И то в прегръдките на моя син! Нещастно момиче! О, свършено е с нас! Женена за собствения си брат! Две деца живи и едно мъртво от същата плът и кръв! Синът ми и дъщеря ми спят заедно като мъж и жена! Какъв ужас! Нещастно семейство! Какво ще стане с нас! Какво да правим!