Тя продължаваше да се вайка, а аз не знаех какво да кажа, пък и нямах сили да говоря, тъй като всяка дума ми пробождаше сърцето. Когато се разделихме, смазани от мъка и двете, тя ми обеща, че няма да каже нищо на сина си, докато не поговорим пак.
Разбира се, не мина много време, и ние имахме втори разговор. Тя започна отново да ми разправя за миналото си, като пропущаше и изменяше някои неща — преструваше се, че ги е забравила, и се надяваше може би, че и аз съм ги забравила, — но аз й ги припомних и й разказах така точно историята на живота й, че тя не можа да отрече нищо. Тогава отново се завайка и заоплаква от жестоката си съдба. Когато се успокои малко, ние започнахме да се съвещаваме какво да направим, преди да обясним работата на мъжа ми. Но какво можехме да измислим? И двете не виждахме никакъв изход и се питахме дали ще бъде благоразумно да му разкрием тайната си. Колкото и да гадаехме, невъзможно беше да предвидим как ще реагира той и какви мерки ще вземе. Ако не бъде в състояние да се владее и хората научат истината за нашето семейство, ясно беше какво би значило това за всички ни. Той би могъл също да се възползува от правата, които законът му дава, и да ме изпъди най-позорно. В такъв случай аз ще трябва да го съдя, за да получа обратно малката си зестра; може би ще я изразходвам цялата за разноски по делото и накрая ще стигна до просяшка тояга; може би след няколко месеца той щеше да се ожени и аз щях да съм най-нещастната жена на света. Майка ми разбираше всичко това така добре, както и аз, но и двете не знаехме какво да правим. След известно време тя взе едно по-трезво решение, но за жалост то беше съвсем противоположно на моето мнение. Според нея аз трябваше да погреба напълно цялата история и да продължа да живея с мъжа си както по-рано, докато някое събитие не ни даде възможност да разкрием тайната, без да се излагаме на опасност. Междувременно тя ще се постарае да ни сдобри и да създаде отново мир и съгласие в семейството, а аз трябва да спя с него както преди и да мълча като гроб.
— Ако хората узнаят нещо, с нас двете е свършено — каза накрая майка ми.
За да ме склони, тя обеща да ми помогне парично и да ми завещае, каквото може, и то лично на мен, а не общо с мъжа ми, така че, ако след смъртта й тайната бъде узната, аз бих могла сама да се справя с положението. Макар че беше много мило от страна на майка ми да направи това предложение, аз не можех да го приема, тъй като преценявах нещата другояче и мислите ми бяха насочени в съвсем друга посока.
Казах й, че е невъзможно да крием вечно тайната в сърцата си и всичко да остане постарому. Попитах я дали може да си представи как бих понесла мисълта да спя със собствения си брат. Изтъкнах й също, че докато е жива, тя винаги може да потвърди думите ми, ако се наложи да разкрия тайната — щом тя ме признава за свое дете, никой друг не би се усъмнил, че говоря истината; но ако тя умре преди това, хората ще ме вземат за безсрамница, която е измислила цялата история само за да може да напусне мъжа си, или пък за луда или ненормална. Казах й също, че мъжът ми ме е заплашвал да ме прати в лудница и изплашена от неговите закани, аз съм се видяла принудена да й разправя всичко.
В заключение й казах, че след най-сериозно обмисляне съм взела следното решение, което се надявам, че тя ще одобри, понеже то представлява нещо средно между нейното и моето мнение: тя трябва да убеди сина си да ми разреши да замина за Англия, като ме снабди с достатъчно пари — било в полици, било в стока, — за да има с какво да живея там, като му даде да подразбере, че някой ден той може да намери за добре да дойде при мен. Когато замина, тя ще може по нейно усмотрение спокойно да му обясни причината на моето заминаване. По този начин, като разбере постепенно истината, той няма да изпадне в ярост и да извърши някоя необмислена постъпка. Разбира се, тя ще следи той да не оставя децата без грижи и да не се ожени, освен ако научи със сигурност, че съм умряла.
Такъв беше моят план и съображенията ми бяха съвсем основателни. Аз бях напълно отчуждена от мъжа си и го мразех смъртно като съпруг; просто ми беше невъзможно да се освободя от вкоренилото се у мен отвращение към него. Съзнанието, че нашият брак е незаконен и почива на кръвосмешение, усилваше чувството ми на погнуса и въобще всичко допринасяше да направи за мен съвместния ни живот най-гадното нещо на света. Наистина, струва ми се, бях дошла дотам, че по-скоро бих прегърнала куче, отколкото да го оставя да ме целуне, и самата мисъл да легна с него в леглото ми беше непоносима. Не твърдя, че съм била права, като докарах отношенията ни дотам, а същевременно не се решавах да му разкрия истината; но аз разказвам какво е било, а не какво е трябвало да бъде.