Но моята нова, благородна господарка имаше други намерения спрямо мен. Наричам я благородна, защото тя превишаваше добрата жена, с която живеех по-рано, във всяко отношение, както я превишаваше по богатство; във всяко отношение освен по честност, защото не трябва да пропусна да спомена, че първата, макар и бедна, беше крайно почтена.
Едва бях отведена, както вече казах, при тази добра благородница, и ето че и първата дама в града, тоест жената на кмета, изпраща дъщерите си да се погрижат за мен. След това и от едно друго семейство, което се интересуваше за мен, когато бях „малка дама“, дошли да ме търсят. Така аз не само станах предмет на голямо внимание, но всички тези семейства бяха доста недоволни, че не можаха да ме вземат. Особено сърдита бе съпругата на кмета, която качваше, че нейната приятелка ме била отнела от нея; тя твърдеше, че съм била нейна по право, понеже първа ме била забелязала. Но моята покровителка не искаше да се раздели с мен; а колкото до мен, аз не можех никъде да се чувствам по-добре, отколкото в семейството, където бях.
Останах там до седемнадесет-осемнадесетгодишната си възраст. В това семейство имах всички условия да получа най-доброто възпитание, което човек може да си представи. Госпожата бе наела учители, които идваха в къщи да дават на дъщерите й уроци по танц, по френски и по музика. Тъй като аз бях постоянно с тях, учех толкова бързо, колкото и те. Макар че учителите не бяха наети и за мен, като им подражавах и ги разпитвах, аз научавах всичко, което ми се преподаваше. С една дума, аз се научих да танцувам и да говоря френски така добре, както и те, и да пея още по-добре от тях, тъй като имах по-хубав глас и от двете. Само не напреднах много в свиренето на харпсикорд и спинета, защото нямах свой инструмент, на който да се упражнявам, и използувах техните, когато те не свиреха. При все това научих се да свиря доста сносно. Впрочем по-късно младите госпожици получиха по два инструмента — харпсикорд и спинета, и тогава те сами почнаха да ме учат да свиря. Не можех да не науча и народните танци, тъй като имаха нужда от мен, за да образуват две двойки; освен това те ме учеха на всичко, което им се преподаваше, със същото усърдие, с каквото и аз възприемах уроците им.
Както вече казах, имах такива възможности да се образовам, каквито бих имала, ако бях истинска госпожица като момичетата, с които живеех. Макар че те стояха по-високо от мен, в някои неща аз ги надминавах, защото бях по-щедро надарена от природата — нещо, което всичкото им богатство не можеше да им даде. Първо, очевидно бях по-красива от тях; второ, имах по-хубава фигура и трето, пеех по-добре, тоест имах по-приятен глас. И всичко това, ще си позволя да кажа, говоря не от някаква самомнителност — такова беше мнението на всички, които познаваха семейството.
Но наред с това аз притежавах присъщата на пола си суетност — понеже ме намираха наистина за много хубава или, с ваше позволение, за голяма красавица и аз знаех това твърде добре, имах за себе си същото високо мнение, каквото и хората, и особено обичах да слушам да се говори за красотата ми, което за мое голямо удоволствие често се случваше.
Дотук моят разказ вървя гладко. През цялата тази част на живота си аз имах добро име не само защото живеех в почтено семейство, известно и уважавано навсякъде заради добродетелността и сериозността си и за много други ценни качества, но и защото и аз самата бях много сериозна, скромна и добродетелна девойка. Още не бях имала случай да мисля за нещо лошо и не знаех какво значи изкушение.
Но красотата ми, с която прекалено се гордеех, или по-скоро суетността ми стана причина за моето падение. Дамата, в чийто дом живеех, имаше двама синове, млади господа с извънредни способности и отлично поведение, и моето нещастие бе, че те много ме харесваха.
По-възрастният, голям веселяк, познаваше града така добре, колкото и околностите. И макар че от лекомислие можеше да извърши нещо лошо, все пак беше достатъчно разумен, за да заплаща прекалено скъпо удоволствията си. Той започна с тези уловки, на които се хващат всички жени — при всеки случай да казва колко съм хубавичка, както той се изразяваше, колко съм приятна, каква хубава стойка имам и тям подобни. Това той вършеше толкова изкусно, като че ли да оплете една жена в мрежите си беше за него така лесно, както да хване яребица в примка. За да говори за мен на сестрите си, той винаги издебваше момента, когато не бях при тях, но знаеше, че съм наблизо и мога да го чуя. В такъв случай сестрите му винаги казваха тихо:
„Шшш-ът, братко, ще те чуе, тя е в съседната стая.“
Тогава той се спираше, започваше да говори по-тихо, като че ли не е знаел, че съм там, и признаваше, че е сбъркал, но след малко уж забравяше и отново заговаряше високо. На мен, разбира се, ми беше така драго да слушам думите му, че давах ухо при всички подобни случаи.