В тези апашки среди бяха научили по някакъв начин, че някога, когато се укривах в Минт, се наричах Мол Фландърс, и отново ме нарекоха така, макар това толкова да приличаше на истинското ми име, колкото бялото прилича на черното.
По едно време научих, че някои от тези, които скоро-скоро се бяха озовали в Нюгейт, се бяха зарекли да донесат за мен в полицията. Понеже знаех, че двама-трима от тези негодници са в състояние да го направят, бях доста разтревожена и дълго време не излизах от къщи. Но хазайката ми, която извличаше полза от моя занаят, без да поема някакви рискове, се дразнеше малко от това, че водя, както тя се изразяваше, такъв безполезен живот и не печеля нищо; по това време тя ми даде идеята да се обличам в мъжки дрехи, когато излизам „по работа“.
Бях висока и привлекателна, но кожата на лицето ми бе прекалено гладка за мъж. Затова повечето пъти изливах нощем и никой не подозираше, че съм жена. Но дълго не можах да свикна с новото си облекло; то бе така неподходящо за пола ми, че ми пречеше да бъда пъргава и ловка.
С тези дрехи действувах тромаво, нямах предишния успех, нито можех така леко да се измъквам в случай на опасност; затова след известно време реших да не нося вече мъжко облекло. В един случай обаче, както ще разправя по-долу, то ме спаси.
Докато упражнявах занаята преоблечена като мъж, по съвета на хазайката си излизах винаги с едно младо момче, което беше доста сръчно, и около три седмици ние карахме доста добре. Обикновено дебнехме по магазините и отмъкнахме най-различни стоки. Така направихме доста добри „сделки“, както наричахме кражбите. Бяхме постоянно заедно и станахме много близки. Няколко пъти дори отивахме в неговата квартира — понеже това се налагаше от обстоятелствата — и четири-пет пъти спахме на едно легло цяла нощ, без той да разбере, че не съм мъж. За мен беше извънредно важно той да не знае, че съм жена, както ще видите от това, което се случи впоследствие. Животът, който водехме, късните връщания нощем, това, че не трябваше да пущаме никого в квартирата му, всичко правеше неизбежно съжителството ни и аз не можех да откажа да спя с него на едно легло, без той да разбере, че съм жена. По този начин скрих от него истинския си пол.
Но за негово нещастие и мое щастие задружният ни живот, който впрочем ми беше омръзнал, скоро свърши. Ние се бяхме сдобили с много плячка, но изглеждаше, че последната „сделка“ ще бъде нещо извънредно. На една улица имаше магазин за платове, чийто склад излизаше на друга улица, а къщата на собственика беше на самия ъгъл. През прозореца на склада видяхме пет топа коприна и други платове, сложени на тезгяха, точно насреща. Макар че беше вече почти тъмно, хората още не бяха затворили кепенците на склада, защото бяха заети в магазина или пък може би просто бяха забравили.
Младежът така се зарадва на тази благоприятна възможност, че просто не го сдържаше на място. Както се изрази, топовете коприна все едно били в ръцете му и се зарече да се добере до тях, та дори ако ще да разбие къщата. Опитах се да го възпра, но видях, че е безполезно. Без много да му мисли, той свали доста сръчно едно стъкло от прозореца, измъкна четири топа коприна и ги понесе към мен. Но преди още да мога да взема поне един топ, се вдигна страшна врява. Хората изскочиха от магазина и го подгониха. Ние побягнахме заедно и аз само му извиках:
— Бягай, иначе с тебе е свършено!
Той летеше като стрела, но и хората тичаха не по-малко бързо. Гонеха главно него, защото той носеше откраднатите платове. Както тичаше, той хвърли два топа, което спря за малко преследвачите, но техният брой се увеличаваше. След малко го хванаха с другите два топа и тогава подгониха по-енергично и мен. Аз тичах с всички сили и се вмъкнах в къщи, но някои от хората, които ме преследваха, забелязаха къде влизам. Докато стигнат до къщата, аз успях да съблека мъжките дрехи и да облека домашната си роба. Когато потропаха, хазайката ми, която си знаеше урока, им извика, без да отваря вратата, че в дома й не е влизал никакъв мъж. Хората отвън обаче настояваха, че са видели крадеца да влиза у нея и почнаха да заплашват, ако не им отвори, да разбият вратата.
Моята хазайка, която ни най-малко не бе изненадана, съвсем спокойно им каза, че ако доведат стражар, ще им позволи да претърсят къщата; но ще влязат само тези, които стражарят избере, тъй като тя не може да пусне в дома си цяла тълпа. Те не можаха да възразят нищо и веднага доведоха стражар. Тогава тя най-любезно им отвори вратата. Стражарят застана на входа, а посочените от него хора претърсиха къщата, като хазайката ми ги водеше от стая в стая. Когато дойде до моята стая, тя ме повика през вратата: