Жената на съдържателя много се зарадва, като ме видя, а самият той така се стараеше да ми угоди, сякаш царица бе отседнала в хана му. Явно беше, че мога спокойно да остана тук месец-два, ако сметна това за необходимо.
Но вниманието им малко ме радваше сега. Все още бях твърде неспокойна (макар да бях се дегизирала така добре, че едва ли бе възможно да ме познае някой) да не би съучастникът ми да ме открие. Вярно е, че при последната кражба не бях направила нищо и дори го бях съветвала да се откаже от намерението си, но той можеше да разправи за участието ми в други кражби и да спаси живота си, като ме окачи на въжето.
Тези мисли ме изпълваха с ужас. Нямах приятел, на когото да кажа какво ме тормози, освен старата си хазайка; единствено на нея разчитах да спася живота си. Писах й къде се намирам и получих от нея няколко писма. Едва не полудях от страх, когато ги прочетох. Най-после тя ми съобщи радостната новина, че съучастникът ми е обесен; това беше най-доброто известие, което получавах от дълго време насам.
Бях прекарала в странноприемницата около пет седмици и бях живяла доста добре, макар и в потиснато душевно състояние. Когато получих последното писмо, аз се развеселих и казах на ханджийката, че мъжът ми е писал, че е добре, но за жалост работата не му позволява да замине веднага; затова вероятно ще се върна в Лондон, без да го дочакам.
Тя ми каза, че много се радва на тази новина, защото била забелязала голямата ми загриженост.
— Вие не бяхте така весела, както преди — рече тя. — До гуша бяхте затънала в грижи. Веднага пролича, че се успокоихте.
— Е, много съжалявам, че негово благородие не може да дойде сега — намеси се ханджията. — Много драго щеше да ми бъде да го видя. Като получите новини, че пристига, пак прескочете насам. Когато и да дойдете, винаги ще бъдете добре дошла.
След тия любезности ние се разделихме и аз потеглих с леко сърце за Лондон, където заварих хазайката си весела и доволна. Тя ми каза, че вече няма да ми предлага никакви помощници, защото съм имала по-голям късмет, когато ходя „по работа“ сама. Това беше вярно — когато излизах сама, рядко попадах в опасно положение; а дори когато ми се случеше нещо, винаги се измъквах по-успешно, отколкото ако действувах заедно с някой тъпак, който обикновено беше по-непредвидлив от мен. Макар и не по-малко смела от колегите си, аз бях по-предпазлива, преценявах по-внимателно всички обстоятелства, преди да предприема нещо, и проявявах повече присъствие на духа, когато трябваше да се изплъзна.
Често съм се чудила на собствената си самонадеяност. Докато всичките ми другари ги хващаха и изправяха пред съда, аз през цялото това време не можех да се откажа от този занаят, макар че не бях вече бедна. Изкушението, породено от немотия, което обикновено тласка хората към престъпление, сега не беше налице — имах близо петстотин лири суха пара, с които можех да живея много добре, ако решех да напусна занаята. Но, повтарям, нямах ни най-малкото намерение да напусна този престъпен живот. Упорито вървях по този път, както и по-рано, когато имах само двеста лири и нямах такива страшни примери пред очите си. Това показва, че на закоравелия престъпник нито страхът въздействува, нито примерите служат за назидание.
Имах една колежка, чиято зла участ остави у мене доста трайно впечатление, макар че и то с течение на времето избледня. Бяхме заедно с нея, когато задигнах парче много хубава дамаска от един магазин за платове и успях да се измъкна. Като излязохме от магазина, дадох плата на колежката си и се разделихме. Аз тръгнах в една посока, тя в друга. Няколко минути след това търговецът видял, че плата го няма и веднага разпратил хората си в различни посоки да търсят крадеца. Не след дълго уловили колежката ми с парчето плат в ръка. Колкото до мен, за щастие бях влязла в един магазин за дантели, намиращ се на горен етаж, и оттам едновременно с ужас и облекчение видях как влачеха нещастницата. По нареждане на съдията веднага я затворили в Нюгейт.
Нарочно не задигнах нищо от магазина, но проверях всичката им стока, за да си убия времето. Накрая купих няколко ярда дантела, платих и си излязох много посърнала, защото горката жена беше пострадала за нещо, което аз бях извършила.
И в този случай свойствената ми предпазливост ми помогна. Макар често да ходех по кражби с тези хора, никога не се издавах коя съм, нито пък можеха да разберат къде живея, ако и често да се опитваха да ме проследят до квартирата ми. Всички ми викаха Мол Фландърс, макар някои от тях да се съмняваха, че това е истинското ми име. Името ми бе известно между крадците, но те не можеха да ме издирят, нито пък да открият дали живея в източния, или западния край на града. И тази предпазливост ме е спасявала при много случаи. След залавянето на тази жена аз дълго време се крих.