Едва беше отишла, и ето че пристигна запъхтяна и запотена една мома с някакво дете и запита за Барнетския дилижанс.
— За къде сте, миличка? — попитах аз.
— А ти от Барнетския дилижанс ли си? — попита тя.
— Да, миличка — отвърнах, — какво искаш?
— Искам да запазя места за двама пътници — каза тя.
— Кои са те, миличка? — попитах аз.
— Ей това момиченце и майка му. Нека то, моля те, се качи в колата, а пък аз ще ида да доведа господарката.
— Тогава побързай, миличка — казах, — защото инак може да не остане място.
Момичето носеше голям вързоп под мишница; помогна на детето да се качи в колата и аз й казах:
— Най-добре ще бъде да оставиш и вързопа в колата.
— Не — отговори тя. — Страхувам се някой да не го задигне от детето.
— Тогава дай го на мен — рекох аз.
— Вземи го — каза тя, — ама хубаво си отваряй очите!
— Аз отговарям за него, дори и да струва двадесет лири.
— Подръж го тогава — каза тя и си тръгна.
Щом пипнах вързопа и слугинята изчезна от погледа ми, отправих се към кръчмата, гдето беше жената на носача; така че, ако я срещнех, щях да кажа, че само съм отивала да й предам пакета и да я повикам да си гледа работата, тъй като аз уж не мога да остана повече и си тръгвам. Но понеже не я срещнах, продължих по-нататък и свих по Чартърхаус-лейн, пресякох Чартърхаус-ярд, тръгнах по Лонглейн, сетне прекосих двора на черквата „Свети Бартоломю“ и тъй се озовах на Литъл-Бритън, а оттам, през болницата „Блукоу“, на улица Нюгейт.
За да не ме познаят, свалих синята си престилка и увих в нея вързопа, който бе стегнат в парче пъстра басма; прибрах вътре и сламената си шапка и носех целия вързоп на главата си. И много добре сторих, защото кого мислите, че срещнах, докато минавах през двора на болницата „Блукоут“? Тъкмо оная мома, дето ми бе поверила вързопа. Тя, изглежда, беше с господарката си, която бе отишла да вземе и заведе до Барнетския дилижанс.
Видях ги, че бързат, и нямах причини да ги спирам; така че момата отмина, а пък аз преспокойно занесох вързопа на моята хазайка. В него нямаше пари, сребърни предмети или пък скъпоценности, но затова пък много хубави дрехи от индийска дамаска, рокля и жакетче, дантелена забрадка и ръкавели от великолепна фламандска дантела, както и някои други неща, чиято цена отлично знаех.
Всъщност този похват не беше мое изобретение; казала ми го беше една жена, която го прилагаше с успех, и хазайката ми извънредно много го хареса. И наистина опитах го още няколко пъти, но никога не го повтарях на места, близки едно до друго; следващия път го приложих в Уайтчапъл, на самия ъгъл с Петикот-лейн, гдето спираха дилижансите, заминаващи за Стратфорд, Боу и изобщо за тая част от страната, а по-следващия при странноприемницата „Летящият кон“ отвъд Бишъпгейт, отгдето тръгваха Честънските дилижанси; и винаги имах късмет да се измъкна с някаква плячка.
Веднъж пък застанах край един склад на пристанището, докъдето идваха корабите от северното крайбрежие — от Нюкасъл на Тайн, Съндерланд и други места. Складът беше затворен и ето че пристигна някакъв младеж с писмо, за да получи един сандък и един кош, пристигнали от Нюкасъл на Тайн. Запитах го дали знае знаците, с които са белязани. Тогава той ми показа писмото, въз основа на което следваше да търси пратките и в които бе описано съдържанието: сандъкът бе пълен е плат, а кошът — със стъкларии. Прочетох писмото и се постарах да запомня точно наименованието на стоките, знаците, с които бяха белязани, името на подателя и името на получателя. Сетне казах на момъка да дойде сутринта, защото тази вечер магазинерът нямало да се върне. Отдалечих се и съчиних едно писмо от господин Джон Ричардсън от Нюкасъл до скъпия му братовчед Джеми Коул в Лондон, с опис на онова, което му бе изпратил с този и този кораб (бях запомнила абсолютно всички подробности), толкова топа груботъкан лен, толкова аршина холандско платно и пр. в един сандък, и кош с кристална стъклария от стъкларската фабрика на господин Хензил; и че сандъкът е маркиран със знак „I. С. И 1“, а на коша има прикрепен етикет с адреса.
Около час по-късно отидох в магазията, намерих магазинера и стоките ми бяха предадени без каквито и да било спънки; само стойността на платовете възлизаше на 22 лири.
Бих могла да разкажа безброй най-различни приключения от този род, каквито всекидневно ми хрумваха и провеждах необикновено сръчно и винаги с успех.
Но както става и със стомната, която много пъти се връща здрава от чешмата, докато накрая се счупи, и с мен се случиха някои неприятности, които, макар да нямаха съдбоносни последици, ми създадоха широка известност, а за мен това беше почти толкова лошо, колкото да ме пипнат на местопрестъплението.