Бях се преоблякла като вдовица. Нямах пред вид нищо определено, а само чаках да ми се представи някоя подходяща възможност, както впрочем бях правила често. И стана така, че докато вървях по една улица в Ковънт-Гардън, се вдигна голяма глъчка.
— Дръжте крадците, дръжте крадците! — чуваха се гласове.
Изглежда, че мои колеги бяха изиграли номер на някакъв търговец и подгонени, се бяха разбягали в различни посоки; някой каза, че между тях имало жена, облечена с вдовишки траурни дрехи, и веднага след това тълпата ме заобиколи. Едни твърдяха, че тая жена съм била аз, други отричаха. Тутакси дойде продавачът на търговеца, почна да се кълне на всеослушание, че аз съм била с бандата, и ме задържаха. Когато обаче тълпата ме отмъкна в галантерийния магазин, стопанинът без колебание заяви, че аз не съм крадлата и веднага щеше да ме пусне да си вървя, ако не се беше обадил друг един продавач.
— Моля — каза той, — останете, докато се върне господин*** (тоест другият продавач), защото той е видял добре жената.
Тъй ме задържаха около половин час. Бяха повикали и стражар и той стоеше в магазина, за да ме пази. Поведох разговор с него и го запитах къде живее и какво работи. Без да подозира дори какво щеше да се случи след това, човекът охотно ми каза името си и къде живее и шеговито прибави, че положително ще чуя тия неща, като се озова пред съда в Оулд Бейли.
Продавачите също се държаха нахално с мен и голям зор видях да не им позволя да ме докоснат. Наистина стопанинът бе по-учтив от тях. Но макар да бе признал, че изобщо не съм влизала в магазина му, не искаше да ме пусне да си вървя.
Почнах да губя търпение и му казах да не ми се сърди, ако сетне потърся от него обезщетение по съдебен ред, а след това поисках да ми се разреши да изпратя да извикат мои приятели, за да видят как се отнасят тук с мен.
— Не — отговори ми той, — не мога да ви позволя такова нещо.
Можела съм да поискам това едва когато се намеря пред мировия съдия. А тъй като съм го заплашвала, той междувременно щял да се погрижи за мен и да ме настани на хубавичка квартира в Нюгейт. Казах му, че сега той има думата, но скоро ще дойде и моят ред да говоря и обуздах яда си, доколкото можех; но помолих стражаря да ми повика един разносвач и той повика. Тогава поисках перо, мастило и хартия, но не ми дадоха. Запитах разносвача за името и адреса му и бедният човек много охотно ми ги каза. Замолих го да гледа и да запомни добре как се отнасят с мене тук; да запомни, че са ме задържали насила. Казах му още, че ще имам нужда от него другаде и че там съвсем няма да бъде неизгодно за него да говори. Разносвачът отвърна, че на драго сърце е готов да ми услужи.
— Но, госпожо — рече той, — нека чуя със собствените си уши, че отказват да ви пуснат, та да мога да дам недвусмислени показания.
Тогава се обърнах на висок глас към собственика на магазина и му казах:
— Сър, вие лично сте убеден и знаете, че аз не съм лицето, което търсите, и че не съм била във вашия магазин преди това, ето защо настоявам да престанете да ме задържате тук или да ми съобщите причината, поради която ме задържате.
Тогава той се начумери още повече и каза, че нямало да ме пусне, докато не намери това за уместно.
— Много добре — рекох аз на стражаря и на разносвача, — моля ви, господа, бъдете така добри да запомните това за момента, когато ще потрябва.
Разносвачът каза:
— Разбира се, мадам.
Цялата тая работа започна да не се харесва и на стражара и той се зае да убеждава галантериста да не ме задържа и да ме пусне да си вървя, след като сам е признал, че не съм търсеното лице.
— Драги ми господине — отвърна му предизвикателно галантеристът, — вие мирови съдия ли сте, или стражар? Аз ви натоварих да я пазите, моля, изпълнявайте задължението си.
Полицаят се позасегна, но му отговори много учтиво:
— Зная задълженията си, както и това какъв съм, сър; но се опасявам, че вие едва ли знаете какво вършите.
Размениха си още някоя и друга остра дума, а през това време продавачите почнаха да се държат към мен крайно непристойно и некавалерски, та дори дивашки. Един от тях, първият, който беше посегнал да ме докосне, се престори, че щял да ме претърсва, и започна да ме опипва. Плюх в лицето му, извиках стражаря и го замолих да си вземе бележка как се отнасят с мен.
— И моля ви, господин полицай — рекох аз, — запитайте за името на тоя негодник.
И посочих продавача.
Стражарят го смъмри както трябва и му каза, че сигурно не е с ума си; та нали сам господарят му е заявил, че аз не съм търсеното лице.