Никой, който ме познава, не би повярвал, че ми се е случило такова нещо. Понеже съм вдовица, аз съм се грижила твърде малко за външността си и само за това той е можел да ме вземе за крадла. Сетне повторих, че всичко станало е толкова оскърбително, щото едва съм намерила в себе си сили да го разкажа пак.
Той призна, че е тъй, и наистина се държа много смирено. Повиши предлаганото обезщетение на сто лири, обеща да плати и разноските по делото и добави, че щял да ми поднесе в дар много хубав комплект дрехи. Аз смъкнах на триста лири и поставих условие при това положение да публикувам във вестниците спогодбата с всички подробности.
С това условие, разбира се, той никога не можеше да се съгласи. Тъй или иначе, накрая под умелото ръководство на моя адвокат той повиши на сто и петдесет лири и на комплект черно копринено облекло, на което по молба на моя адвокат аз се съгласих. Освен това той трябваше да плати хонорара на адвоката и разноските по делото, а в добавка да ни покани на една хубава вечеря.
Когато отидох да получа парите, заведох със себе си и моята хазайка, предрешена като стара дукеса, а също и един много добре облечен джентълмен, който уж бил мой кандидат, но когото аз наричах „братовчеде“. Предоставихме на адвоката, да им намекне неофициално, че този джентълмен ухажвал вдовицата.
Търговецът се държа наистина много почтително към нас и охотно плати парите. Така че всичко му излезе двеста лири, ако не и повече. При тази последна среща, след като сметките помежду ни бяха уредени докрай, отново излезе наяве работата с продавача. Търговецът се застъпи за него много настойчиво, каза ми, че той бил човек, който на времето имал свой собствен магазин и въртял добра търговия, но сега бил много изпаднал и трябвало да се грижи за три деца; нямал нищичко, за да ми предложи обезщетение, но бил готов да ми се извини на колене.
Не изпитвах злоба към наглия глупак, нито пък ме интересуваше унижението му, щом като от него не можеше да се изстиска нищо. Затова си рекох, че най-добре ще бъде да му простя великодушно, и казах на търговеца, че не съм имала намерение да разорявам никого и щом той ме моли, ще простя на оня негодник, тъй като и без това е под достойнството ми да търся отмъщение.
Когато вечерята беше почнала, галантеристът доведе клетото човече да ми се извини. Продавачът бе готов да моли за прошка с толкова робско смирение, колкото надменно и обидно се беше държал преди това. Изобщо той бе пример на долна душа: високомерен, жесток и безмилостен, когато беше отгоре, и жалък и клюмнал, когато ролите ни бяха разменени. Аз обаче пресякох раболепниченето му, казах, че съм му простила, и поисках той да се оттегли, тъй като въпреки прошката не бих желала да го виждам повече.
Сега вече наистина бях в добро материално положение и трябваше да разбера, че е време да се оттегля. Хазайката ми често казваше, че съм била най-богатата от всички крадци в цяла Англия и сигурно е било така. Разполагах със седемстотин лири в пари, освен дрехите, пръстените, сребърните прибори и два златни часовника, всичките крадени, защото бях извършила още безброй „сделки“, освен тия, за които споменах досега тук.
О, ако поне сега над мен се беше спуснала благодатта на разкаянието, все още щях да имам време да осъзная безумните си постъпки и да се опитам да поправя някои от тях. Но изглежда, че аз все още не бях способна на покаяние, което дължах на лошите си дела, и просто не можех да се сдържа да не „излизам навън“, както наричах експедициите си; бях дори по-несдържана, отколкото на времето, когато крайната нужда заради насъщния хляб ме тласкаше към такива дела.
Не бе минало много, откак се бе уредила работата с галантериста, и аз излязох, преоблечена в дрехи, каквито не бях носила никога дотогава — облякла се бях като просякиня, с най-простите и отвратителни дрипи, които можах да намеря. Вървях и непрекъснато се взирах и надзъртах през всяка врата или прозорец, край които минех. Но право да си кажа, бях в крайно неудобно положение, защото просто не знаех как да се държа. Цялото ми същество се гнусеше от мръсотията и дрипите. Бях възпитана към спретнатост и чистота и в каквото и положение да се намирах, не можех да бъда друга. Така че тая дегизировка бе най-неудобната, която изобщо някога бях слагала.
Скоро си казах, че нищо няма да излезе от това, защото тия дрехи плашеха и отблъскваха всеки; струваше ми се, че всички се опасяват да не се приближа към тях, за да не им задигна нещо, и се страхуват да се приближат към мен, за да не ги полази нещо. Когато за пръв път излязох така, обикалях почти цялата вечер и нищо не успях да направя.