Брат Пеню, или даскал Пеню, беше роднина на някои от калугерите в „Св. Преображене“ и сам бе калугерски чирак. Учил се беше в Свищов при Христаки Дупничанина, беше малко като болничав, затова и зиме, и лете ходеше с един голям, дълъг кожух и не излизаше твърде повън, а стоеше повече в одаята си затворен, да го не хване вятърът, ушите му бяха всякога запушени с памук. Природно беше остроумен, хитър и скритен, а нравствено — такъв, дето казва Петър Станчов, шарлатанджа и голям лакомник за пари. Баща ми му плащаше по 20 гр. В месец да ме учи на славянска граматика, но той всеки месец почти все се делякаше с него да му плаща по 25 гроша като другите и правеше разни шмекерии, за да изкара пари: постоянно се оплакваше, че много пари похарчил за наука в Свищов, като плащал по 50 гр. В месеца, което обаче не се оказа да е истина. Ние бяхме при него от по-горний край 8 ученика и всички други освен мене бяха големи и възрастни, те се приготвяха за учители. По димитровден на 1840 от съучениците ми четиримата отидоха даскали по селата, двамата отидоха до Свищов да се учат, а при даскал Пеня останах само аз и Христо Драганов, един от по-големите ми другари и по-слабите съученици.
Даскал Пеню искаше да ни слее с по-долний клас, да учим пак склонение, когато сам той от понапред, като искаше да задържи и другите ни другари, казваше, че от Димитровден насетне щял да вземе да ни предава съгласе, или съгласуване на думите, което тогава се считаше като особна наука от словосъчененето, синтаксис и някаква си нова антропология, затова и останалий ми другар искаше да напусне, а че подструваше и мене да напусна или да постоянствуваме да принудим учителя да ни предава каквото ни се вричаше от по-напред. Аз се изплаках на баща си, че даскалът иска да ме повърне в по-долний клас, да уча пак склонение, а пък аз склонение уча пет години и мисля, че го знам вече. Баща ми не ми каза нищо, но на сутринта ме поведе, че при даскал Пеня.
Беше рано още и брат Пеню стоеше в душната си стаичка и до него на възглавницата имаше турен един топъл симид.
— А бе, даскале — започна баща ми, — нашият хлапак казва, че искаш да го снемеш в по-долния клас да учи пак и занапред склонение ли казвате, какво го казвате; той казва, че шест години все склонение учил и го знаел вече.
— Може… ама да го знае, както трябва и както се пада, сумнявам се — каза даскал Пеню.
Баща ми ме погледна и каза:
— Ти какво ще речеш?
— Колкото за склонение по граматиката, аз се не сумнявам, че го зная — рекох аз самоуверено.
— Пеца, ама не се хвали, ти нали знаеш, че „господ похвалника не го търпи“ — ми каза даскал Пеню.
— Не се хваля аз, ама казвам, че склонение уча стана от пет години повече, и мисля, че съм го научил; защото не срещам в книгите някоя дума, която да не зная каква част слова е, как се скланя или спряга — отговорих аз малко по-свенливо.
— Добре я, можем да видим, „тука баба, тука трап“ — и се позамисли, после ме попита: — Думата аз коя част на слова е?
— Местоимение — отговорих.
— Ама не аз и ти, ами аз, буки, веди коя част слова са? Как ще ги склониш или спрегнеш?
Аз попремеслих на ума си и видях, че нито буки, нито веди не прилягат да се склонят или спрегнат, дойде ми на ум, че те може да са несклоняеми, и в същото време премислих пък да не бъдат и неправилни; ама нали в граматиката не помнех да съм срещал за тях нещо, не смеях да кажа какво са и за да не сбъркам, къснеех да отговоря.
— Кажи де, нали знаеш? — продума даскал Пеню.
Тая ирония съвсем ме смути и раздразни.
— Види ми се — рекох аз насилено, — че те не ще се скланят, нито спрягат, ама не съм домислил още да не бъдат от неправилните. В граматиката нищо не се поменува за това и вие нищо не сте ни казвали, та затова се двоя и не мога да кажа наздраво каква част са.
— А че туйто я, не можеш да определиш каква част са, а да не можеш нещо, ще каже да не го знаеш.
На тези думи аз кипнах още повече и казах сърдито вече:
— Питай ме от която книга щеш за нещо и виж не зная ли? Що ме питаш отвън?
— Как отвън — обади се брат Пеню, — в коя книга знаеш да няма буки, веди. Всичките книги не са ли с тия букви писани? Кажи да видим.
— Писани са, ама граматиката не разгледва отделните букви, тя разгледва думите; ти що ме питаш за буквите?
— Как, ами названието на буквите не е ли част слова? Ти искаш да те питам, което знаеш, а че не съм аз глупав като тебе да се хвалиш, че всичко знаеш; ето на, че не знаеш. Много симид ще ядеш ти още, доде научиш всичко в граматиката по склонението — прибави безпощадний учител и с тия думи той посегна, та взе отпреде си симида, отчупи половината и ми го подаваше.