Но империята съхраняваше всичко, преразказваше неспирно все същите истории — защо да не запази и плът, вместо да я използва както се полага?
Докосна китката, имагото плъзна върха на показалеца по следата от инжекцията, а после проследи някакъв белег на дланта. Плътта беше еластична като пластмаса, хем твърде податлива, хем недостатъчно… нейният Искандр още не бе имал този белег, той още не беше мъртъв… и в поредната замайваща вълна от гадене, искрици и мътилка в периферното й зрение тя пак каза мислено: „Ще изгорим всички схеми, престани…“
„Не мога“ — изрече Искандр отново с безмерно отрицание в ума й, откъсна се като потънал в земята електрически заряд… и изчезна.
Мъртвешка тишина. Дори го нямаше чувството, че той гледа с очите й. Усещаше се безтегловна, преливаща от ендорфини, които не бе изстискала нарочно от организма си, ужасяващо самотна. Езикът й натежа. Имаше вкус на алуминий.
Нищо подобно не я бе сполетявало досега.
— Как умря той? — попита тя смаяна, защото гласът й прозвуча съвсем нормално, без никакъв потрес.
Попита само за да продължи да говори. Никой от тейкскаланците не знаеше какво е имаго, дори не биха проумели какво я сполетя току-що.
— Задуши се — отговори мъжът в червено и привично докосна шията на трупа с два пръста. — Сви му се гърлото. Твърде злощастен случай, но пък чужденците често се различават значително по физиологията си от гражданите на империята.
— Да не е изял нещо, към което е имал алергия! — попита Махит.
Струваше й се нелепо. Беше изтръпнала от сътресението, а Искандр явно бе умрял от анафилактичен шок. Ако не внимаваше с реакциите си, би могла да се разсмее истерично.
— И то на вечеря с министъра на науката Десет бисера — вметна третият придворен от министерството на информацията.
Той сякаш бе излязъл от класическа тейкскаланска картина: невероятно симетрични черти, ниско чело, съвършено гърбав нос, очи като кафяви кладенци.
— Да бяхте видели новинарските емисии след това, госпожо посланик. Чудесна история за жълтата преса.
— Дванайсет азалии не проявява неуважение — обади се Три стръка морска трева от мястото си до вратата. — Всъщност новината не излезе от дворцовия комплекс. Беше неподходяща за разгласа сред населението.
Махит придърпа покривалото чак до брадичката на трупа. Това не помагаше — той още си беше на масата.
— Нима беше неподходяща и за станциите? — подхвърли тя. — Куриерът, който поиска да бъда изпратена на служба в Града, се изразяваше ненужно уклончиво.
Три стръка морска трева леко помръдна едното си рамо.
— Госпожо посланик, аз съм асекрета, но не всеки на това равнище е посветен в решенията на министерството на информацията.
— Какво ще разпоредите за тялото? — попита мъжът в червено.
Махит вдигна глава да го погледне — той беше доста висок за тейкскаланец. Смущаващо дружелюбните зелени очи бяха почти наравно с нейните. Тя нямаше представа какво ще прави с трупа. Все още не бе изгаряла покойник, твърде млада беше. И двамата й родители бяха живи. Пък и в такива случаи човек се обажда на погребалния организатор, който урежда всичко, докато някой любим човек държи ръката ти и плаче с тебе за общата ви загуба.
Чудеше се какво ще прави с този труп. Никой нямаше да ридае за Искандр, дори тя, а в Тейкскалан нямаше погребални организатори, които познават дори смътно обичаите им.
— Засега нищо — успя да смънка и преглътна тежко заради отслабващото гадене. В пръстите си усещаше боцкане като от електрически заряд там, където беше докоснала кожата на мъртвеца. — Разбира се, ще се погрижа за това, щом проуча по-добре наличните възможности. Дотогава няма да изгние, нали?
— Гние, но много бавно — каза мъжът в червено.
— Господин… — Махит се огледа към Три стръка морска трева, нали беше културна асистентка, нека помогне, по дяволите.
— Икспланатл Четири лоста — услужливо подсказа Три стръка морска трева. — От министерството на науката.