Зад вътрешната врата имаше спалня. Искандр бе окачил на тавана над леглото си метална мозайка, изобразяваща тейкскаланска звездна карта на пространството около Станциите, сякаш е обявявал на всеослушание: „Легнете ли тук, спите сред ресурсите на целия сектор!“.
Картата беше толкова красиво изработена, че почти не изглеждаше натрапчиво. Почти.
На масичката до леглото имаше спретната купчинка кодекси и пластмасови листове на инфофишове. Махит се съмняваше Искандр да е бил от хората, които подреждат старателно четивата си преди сън, защото и тя в никакъв случай не беше от тях. Най-лесно би било той да присъства в главата й, за да го попита, но какво щеше да прави, ако Искандр не се върне? Ако онзи ужасен емоционален изблик е изгорил връзките между нейната имаго-машина и ствола на мозъка й, преди двамата да са имали възможност да се слеят в една личност? Ако бяха имали повече време, машината би загубила значението си — тя щеше да се превърне в Искандр или той в нея, или щяха да станат нова по-цялостна Махит Дзмаре, която знае същото като Искандр Агхавн дори чрез интимността на мускулната памет, натрупаните умения и вкоренените инстинкти, гласовете им щяха да се слеят в един, щяха да бъдат ново звено в приемствеността на поредицата от имаго. Но сега? Какво трябваше да прави? Да изпрати вкъщи искане за наръчник по ремонт? Да се прибере и да зареже работата си несвършена, без отговор и на въпроса защо той е умрял? Поне не би имала проблеми с езика без помощта му — половината й сънища бяха на тейкскалански, а в тях твърде често присъстваше Градът, — но опиташе ли досег с мястото, където бе чувствала тежестта на присъствието му, отново я застигаше замайващото, страховито чувство, че пропада. Тя седна на края на леглото и се вторачи в подравнените краища на кодексите, докато не се увери, че няма да припадне. Незнайният чистач на стаите се бе постарал да подреди всичко, а това подсказваше, че е премахнал и по-явните улики.
Ето, вече мислеше за улики.
Разбира се, за какво друго да мисли? „Мисли за коварство — каза си тя. — Мисли за злонамереност и двуличие.“ Той се бил задушил. Заради алергична реакция или нещо подобно. Всичко винаги опираше до политиката. Та това беше Градът. Всеки тук имаше облакохват, шепнещ някаква история пред очите му. Интриги, планове с двойно и тройно дъно, а нали и тя прекара детството си в четене на същите истории, дори измисляше свои — о, само бледи имитации, но изречени в безупречна стихотворна стъпка сред досадно безличните метални стени на станцията, с което не ставаше ничия любимка, но това нямаше никакво значение за нея.
„Мисли като тейкскаланка.“
Уличаващата информация сигурно бе заличена или маскирана като безобидна.
Или пък Искандр я бе скрил, ако е знаел какво ще го сполети или поне е подозирал. Ако е бил досетлив. (Имагото беше досетливо, но и остаряло. Човек би могъл да се промени за петнайсет години.)
Махит се зачуди в какво би се превърнала, ако остане толкова дълго на това място. Особено без имагото — най-важното в момента беше, че го нямаше. Ако той не се появеше отново (разбира се, ще се появи, това е само някакъв кратък проблем, някаква грешка, утре ще се събуди и той ще бъде с нея), трябваше да умува и за саботаж, не само за улики. Нещо се обърка в нейната имаго-машина — или саботаж, или повреда. Или индивидуална несъвместимост. Може би причината беше у нея. Нейната психика е отхвърлила неговата. Потръпна. Още имаше боцкане в ръцете си, усещаше ги чужди.
— Вашият багаж е обработен и отново разполагате с него — съобщи Три стръка морска трева, влязла през прибралата се в стената врата на спалнята. Махит изопна рамене и се постара да покаже с вида си, че няма никакви неврологични проблеми. — Никаква контрабанда. Засега сте много скучна варварка.
— Поводи за вълнения ли очаквахте? — подхвърли Махит.