Три стръка морска трева остави празната чаша на пода. Трийсет и пет минути. Тишината се усещаше като кадифе. Махит не я понасяше.
— Как мислиш, какво ли правят? — попита само за да чуе други звуци, не единствено своето дишане или дишането на Три стръка морска трева, по-леко и учестено.
Асистентката й преглътна, притисна два пръста между веждите си, сякаш за да спре сълзи.
— О, бих предположила, че издирват Осем примки. — Гласът й изобщо не беше сдържан, Махит изви глава към нея и я погледна с искрена тревога. — Да има зрително впечатление за имперската власт, всички заедно…
— Три стръка морска трева, добре ли си?
— Ох, мамицата му, не съм, но толкова се надявах, че няма да забележиш…
Тук бяха сами. Стражът до вратата пазеше вратата, не гледаше към тях, присъстваше мълчаливо и неподвижно. Двете сякаш бяха извън времето, извън неумолимия поток на събитията. Махит протегна ръка (осъзна с ужас, че жестът не е неин, дори не е на Искандр, а е присъщ на императора) и обгърна с длан бузата на Три стръка морска трева.
— Забелязах — каза меко.
Риданията на Три стръка морска трева не бяха неочаквани, но бяха страшни, Махит изпитваше вина, като че тя причини този малък срив. Все едно бе почуквала твърде силно черупката на яйце, която се спука и само вътрешната ципа крепеше вътрешността му.
— Ей, всичко е…
Всичко не беше наред и нямаше да каже тази дума. Тласната от инстинкт и прилив на загриженост, усещане сякаш блуждаещият нерв в тялото й беше докоснат майсторски и вибрираше, тя придърпа в обятията си Три стръка морска трева, която се гушна в нея охотно, леко се притисна до рамото й, опря лице в ключицата на Махит. Горещи сълзи намокриха яката на блузата й.
Махит я галеше нежно по косата, все още разпусната, а не прибрана в обичайната опашка. Светът си се въртеше (отброяването стигна до трийсет и две минути), а Махит не можеше да вникне докрай в разтърсващите дълбини на преживяването за Три стръка морска трева, която беше готова да заплаче дори при споменаването на гражданска война в апартамента на Дванайсет азалии.
— Въобразявах си, че съм добре — поде приглушено Три стръка морска трева, — но все си представях онази кръв. Мамицата му. Толкова ми е мъчно за Цветчето още отсега. Минаха три часа, а ми липсва много и умря толкова тъпо…
О, не беше заради гражданската война. Беше несравнимо по-дълбоко и по-болезнено. Махит я прегърна по-силно, Три стръка морска трева издаде окаян хълцащ звук.
— Това е… целият свят се променя, а аз плача за своя приятел. Ама че поетеса съм.
— Когато това свърши — каза Махит, — ще напишеш панегирик за Дванайсет азалии, който хората ще пеят по улиците, той ще се превърне в символ на всички страдания, които Тейкскалан преживява напразно сега. Никой никога няма да го забрави и това ще бъде твоя заслуга и… ох, толкова съжалявам, всичко е заради мен…
Тя също щеше да се разплаче, но каква полза имаше от това за когото и да било — двете да ридаят на диван под земята?
Три стръка морска трева вдигна глава от рамото й, погледна я от долу нагоре с влажни очи, лицето й бе зачервено от плач. Кратка неловка пауза. Махит беше готова да се закълне, че чуваше напора на кръвта в собствените си капиляри. Дишаха в общ ритъм.
Когато Три стръка морска трева я целуна, Махит се отвори за нея като лотос върху водата в някой парк на Града призори — бавно, неотклонно, сякаш бе чакала толкова дълго през нощта. Устата на Три стръка морска трева беше гореща, устните й широки и меки. Едната й ръка спря в късата коса на Махит, притискаше силно, почти до болка. Махит усети, че ръцете й са на плешките на Три стръка морска трева, остри под дланите й, притегли я към себе си, наполовина в скута си, без да прекъсва целувката.
Това беше ужасно хрумване. Това беше прекрасна Най-хубавото нещо, което й се бе случило от часове… ок дий… Три стръка морска трева целуваше като че бе проучила задълбочено това действие и Махит се радваше, че го е направила, че забравя всичко останало.
Разделиха се. Очите на Три стръка морска трева, само на педя от нейните, бяха огромни и много тъмни, зачервени в ъгълчетата от сълзите.