— Цветчето винаги беше прав за мен — отрони тя. Махит прибра кичур от косата й зад ухото и я остави да говори. — Наистина харесвам чужденци. Варвари. Всичко ново, всичко различно. Но освен това… Ако те бях срещнала в двореца, Махит, ако беше една от нас, също щях да поискам близостта ти.
Думите й бяха чудесни, лек и утеха, но и толкова страшни: „Ако беше една от нас, също щях да поискам близостта ти“. Махит хем жадуваше пак да напъха език в устата й, хем искаше да я изблъска от скута си. Не беше тейкскаланка, а беше… самата тя вече не знаеше какво, само беше сигурна, че не е тейкскаланка и няма да бъде, колкото ще прелестни асекрети да се сгушват в ръцете й, просълзени и желаещи прегръдка. След като бе пожертвала почти всичко, което представляваше, заради Махит.
— Радвам се, че го направи — успя да каже Махит, защото беше мило. — Ела тук, нека… нека…
Ръцете й в косата на Три стръка морска трева, върху извивките на тесния гръб. Прегърнати.
Не се целунаха отново, само дишаха в унисон до звъна от холографския екран — петнайсет минути — и настъпи промяна, започна да показва Града отгоре, както някой би го видял от храма на слънцето върху Северния дворец. Очите на императора се отваряха.
21
„Градът се надига в поход
като хиляда светещи звезди,
освободени, ще изричаме видения незасенчени,
аз съм копие в ръцете на слънцето.“
Протестна песен в Града, анонимна (възможно авторство на патриций първа класа Три стръка морска трева)
Цялата мощ на тейкскаланската имперска власт, дори смалена, дори застрашена от различни страни, беше смазващ натиск на символизма. Махит го почувства трояко: първо, чрез собствения си възхитен копнеж, породен от детството, когато беше наполовина влюбена в Тейкскалан като история, Тейкскалан като империя на поети, всепобеждаващ, всепоглъщащ, всевъзпяващ звяр в градината на въображението й; второ, чрез ехото на удвоения Искандр, чиито две версии бяха дошли да живеят тук и да се превърнат в хора, които могат да живеят тук, да се потопят в този език, да говорят и да виждат единствено Тейкскалан, но още да помнят Лзел като далечен и обичан дом; и накрая, чрез рязкото вдишване и тръпката в цялото тяло на тейкскаланката, която Махит прегръщаше, докато двете гледаха театъра, предназначен да обезвреди въстание.
Започна с изображения на Града от гледната точка на императора, тази плъзгаща се панорама — бавно преобразена с наслагващите се цветя, копия и златното слънчево сияние на имперския печат, с имперски флагове — не бойните, а мирните като онзи зад трона със слънчевите копия. Звучеше музика. Не военна, а стара народна песен, изпълнявана от струнни инструменти и тиха флейта, подобна на женски глас.
— Какво е това? — попита Махит и Три стръка морска трева се понадигна.
Едната й ръка обви талията на Махит.
— Това е… оркестров аранжимент на песен от ерата на император Девет пороя, малко след като сме излезли извън своята звездна система… тя е стара. Всеки я знае. Това е… мамицата му, толкова умела пропаганда, че ми вдъхва носталгия, страх и смелост, а аз знам точно какво правят.
Холографската проекция вече показваше отвътре храм на слънцето — много по-просторен и по-богато украсен от всеки друг, който Махит бе виждала в холограма или на инфоекранче: голямата централна зала като стесняващ се нагоре съд, открит към небето и увенчан с леща, пръскаща ярки лъчи около платформа в средата, където имаше бронзова купа на олтар. Цялото помещение притежаваше кристалната чистота на скъпоценен камък с блещукащи шлифовани стени: полупрозрачно злато и червения цвят на гранат. Музиката стихна и се появи Шест посоки, застанал пред олтара. Гримьорите си бяха свършили работата чудесно: почти изглеждаше здрав. Почти, ако не се вгледаш в стряскащо изпъкващите скули. Осем примки не се виждаше никъде, но вляво от него стоеше Деветнайсет тесли, великолепна в белите си като кост одежди… само че беше същият бял костюм, с който тръгна, имаше го и петното от кръвта на Пет ахата на ръкава. Езуазуакат, окървавена в службата си на императора. Вдясно от него беше деветдесетпроцентовият клонинг Осем противоотрови. Слабичките му рамене бяха изопнати назад, лицето му се отличаваше със същите високи скули, но под здрава детска плът.
Император, наследник и съветничка: ядрото на властта. Като образ вдъхваха сигурност. Като начало на послание към цял Тейкскалан плашеха, събирането им на едно място подчертаваше колко е сериозно всичко, колко е необходимо това послание. Храмът на слънцето беше разположен на самия връх на Северния дворец.