„В този момент има кораби на бойния флот в орбита'' — промърмори й Искандр. Значи Една мълния можеше с кратка заповед да заличи и храма, и императора.
Всеки друг тейкскаланец също знаеше това.
Шест посоки събра върховете на пръстите си и склони глава над тях — поздравяваше всеки от гледащите. Не се усмихваше, положението беше прекалено сериозно. Камерата задържа кадъра над устата му като милувка в очакване на думите. Щом заговори, донесе облекчение, мъничко отприщване на напрежение, докато думите не започнаха да се подреждат в смисъл:
„Чрез нашия величав труд и грижливо стопанисване на цивилизации, прочистване при нужда и насърчаване на цъфтежа, където е най-прекрасен, ние крепихме целостта на тази империя, моите ръце насочваха вашите… но сега, в тези мигове на крехкост, когато нови цветове трептят на прага на разцъфтяване под светлината на звездите, всички сме застрашени. Някои от вас долавят опасността в душите си; някои от вас я усетиха с телата си в тропота на войнишки ботуши, в щетите, нанесени на сърцето на нашата цивилизация от собствените й крайници…“
Махит усещаше сърцето си толкова високо в гърлото, че сякаш бе опряло в основата на езика, цялата се тресеше от ударите му. Не бе очаквала такава реч. Очакваше слова на спокойствие, бързо вмъкване на нейния запис за доказателство, че има опасност и тя идва отвън, от сили на пришълци, струпани край пределите на тейкскаланския космос — а не тази внимателно изградена реторика, постепенно разкриваща обновлението като своя тема, опасна тема за император под заплахата и от собствените си въоръжени сили, и от бюрокрацията.
— Какво прави той? — ахна Махит.
— Гледай — настоя Три стръка морска трева. — Гледай и почакай още минутка. Мисля, че знам, и не искам да съм права.
— Не искаш?…
— Млъкни, Махит.
Тя млъкна. Императорът продължаваше словото си — помоли за спокойствие и размисъл. „Преди зората има мигове на тишина, в които можем да видим както приближаването на далечна заплаха, така и обещание за топлина.“ Изражението на Деветнайсет тесли до него се променяше от пълна невъзмутимост в нещо, което Махит разпозна като напиращ ужас… после примирение… и накрая усилие отново да бъде безстрастна. Случваше се нещо лошо и Деветнайсет тесли го бе забелязала. Случваше се нещо, а Махит не го разбираше.
Шест посоки вече говореше за Лзел — спря се кратко на „миньорската станция край границите на тейкскаланския космос, далечно око, което споделя с нас видяна заплаха“. И тогава наложиха нейния образ върху кадъра с Деветнайсет тесли, Шест посоки и Осем противоотрови: Махит Дзмаре с много варварски вид, висока и с високо чело, тясното лице с дългия орлов нос, обясняваше предстоящото нашествие от имперска съвещателна зала. Изглеждаше преуморена. Изглеждаше искрена.
„Ти се справи много добре — прошепна Искандр. — Едва ли някой и от двете страни би отправил към тебе обвинения в съда. Не се отклони от линията по средата.“
Лицето на императора беше зад нейното, устните й се движеха в холограмата, неговата уста оставаше неизменно присъствие, все едно той й повеляваше само със силата на волята си.
Цялото изображение — всички те, храмът на слънцето — беше заменено от позната, грандиозна звездна карта на тейкскаланския космос. Предишния път Махит я видя с показани вектори на завоевателна война, която би погълнала Лзел и всичко около станцията. Сега тези вектори бяха затъмнени и както се взираше, на картата светнаха всички координати, изпратени й от Дардж Тарац: точките, където опасността беше най-голяма, където пришълците бяха забелязани в техните кораби, настръхнали от оръжия. Звездите не бяха важни в тази карта: просветваха за миг, а после се разпростря наситена, тъмна, заплашителна червенина като локва кръв.
Махит си спомни Дванайсет азалии и още мислеше за него, когато картата изчезна. Дълги секунди не проумяваше видяното от храма на слънцето, улисана в спомени и сравнения.
Императорът държеше острие — нож от някакъв тъмен блестящ материал, прозирно сив по наточения ръб. Той бе смъкнал тогата си, нагънала се около краката му. Всички кости в тялото личаха и под тънкия панталон и риза, които носеше: изсмукването на плътта му от болестта бе показано пред камерите до последната подробност. Осем противоотрови бе опрял ръба на дланта в устата си, детски жест на потрес… Деветнайсет тесли казваше нещо Махит схвана само трудно доловимия край — „господарю, аз… недейте…“.