„Искандр, махни се от нервната ми система“ — помоли безмълвно Махит с лек укор. Имагото беше имплантираната и интегрирана памет на неин предшественик, съществуваща отчасти в нейната нервна тъкан и отчасти в малката машина от керамика и метал, вкопчена под главния мозък, и не се очакваше да се натрапва в нервната система на носителя си без неговото съгласие. Но в началото на такова партньорство проблемът със съгласието се оказваше малко оплетен. Версията на Искандр в съзнанието й имаше спомени и за тялото си, понякога използваше тялото на Махит като собствено. И тя се тревожеше от това. Все още имаше твърде големи пролуки между тях, а би трябвало да се превръщат в единна личност.
Този път обаче той се отдръпна лесно: искрящо боцкане, електрически смях.
„Както желаеш. Хайде, Махит, покажи ми го. Искам да го видя отново.“
Тя пак се взря в Града, този път по-отблизо, космодрумът сякаш се надигаше към тях като цвете от улавящи мрежи. Позволи на своето имаго да гледа през очите й и почувства прилива на радостна възбуда като свой.
„Какво е за тебе това долу?“ — попита го.
„Светът“ — отговори нейното имаго.
Той беше посланик на Лзел в Града, когато още не представляваше брънка от дълга верига жива памет. Изрече думата на тейкскалански език, затова прозвуча като тавтология — думата за „свят“ съвпадаше с думата за „Града“, същата дума означаваше и „империя“. Нямаше как да уточни за какво говори, особено на изисканото имперско наречие. Човек можеше да отгатне значението само в контекст.
А контекстът на Искандр объркваше, Махит вече очакваше това от него. Справяше се някак. Колкото ще години да бе изучавала тейкскаланския език и литература, той беше на съвсем друго равнище, както се случва само след пълното потапяне в тях.
„Светът — повтори той, — но също и краищата на света.“
Тоест империята и нейните граници.
Махит му отговори на глас, също на тейкскалански, защото беше сама в малкия катер.
— Каза безсмислица.
„Така е — съгласи се Искандр. — Когато бях посланик, имах навика да казвам всякакви безсмислици. И ти трябва да опиташ. Много е забавно.“
В близостта на нейното тяло Искандр използва най-интимната форма на „ти“, сякаш бяха сродни клонинги или любовници. Махит никога не я бе изричала на глас. Нейният по-млад брат в Станция Лзел беше най-близкото подобие на сроден клонинг, което щеше да има някога, но той говореше само езика на станцията и да му каже „ти“ на тейкскалански със значение, другото ми аз“ щеше да бъде и безсмислено, и неучтиво. Би могла да употреби тази форма в разговор с неколцина от другите участници в курсовете по езика и литературата. Например отдавнашната й приятелка и съученичка Шрджа Торел би разбрала правилно комплимента. Само че двете не размениха нито дума, след като Махит бе избрана за новата посланичка на Лзел в Тейкскалан, която ще носи имагото на предшественика си. Дребнавата причина за този раздор беше очевидна и Махит съжаляваше, че се случи. Но нямаше как да заглади положението освен с помирително послание от средището на империята, която и двете мечтаеха да видят. Почти не се съмняваше, че това не би помогнало много.
Градът се надигаше да запълни хоризонта като огромна извивка, към която тя се спускаше. Подхвърли мислено на Искандр:
„Сега аз съм посланичката. Бих могла да говоря смислено. Ако искам.“
„Говориш правилно“ — похвали я той, както тейкскаланец би насърчил още невръстно дете.
Притеглянето подхвана малкия катер, впи се в костите на бедрата и предмишниците й, породи усещането за въртене. Това я замайваше. Под нея мрежите на космодрума се отвориха. За миг й се стори, че пада и ще се стовари чак на повърхността на планетата, за да се превърне в петно.
„И с мен беше същото — побърза да спомене Искандр на родния за Махит език на Станциите. — Не се страхувай, Махит. Не падаш. Така ти действа планетата.“
Космодрумът я улови почти без да я раздруса.
Имаше време да се овладее. Трябваше малкият катер да бъде вкаран в дълга опашка от подобни космически съдове, движеща се по огромен конвейер, за да бъде насочен всеки към отредения му терминал. Махит се усети, че си повтаря какво е редно да каже на имперските поданици в терминала, сякаш беше първокурсничка преди устен изпит. В дебрите на съзнанието й имагото беше бдително, сякаш туптящо присъствие. Неведнъж раздвижваше лявата й ръка, пръстите потрепваха по предпазните ремъци в чужд нервен жест. На Махит й се искаше да бяха имали повече време да свикнат един с друг.