В колата Три стръка морска трева попита:
— Отдавна ли сте в света?
Време беше Махит да мисли единствено на тейкскалански. Въпросът беше само стандартна светска любезност в смисъл „посещавали ли вече сте моята страна“, но тя го възприе едва ли не философски.
— Не — отвърна, — но чета класиката от съвсем малка и често съм мислила за Града.
Три стръка морска трева като че одобри отговора.
— Госпожо посланик, не бих искала да ви досаждам, но ако желаете да чуете кратка словесна разходка из местата, през които минаваме, за мен ще бъде удоволствие да рецитирам съответната поема.
Тя натисна бутон от своята страна и прозорците станаха прозрачни.
— Няма как да ми досадите — увери я Махит искрено.
Отвън градът беше смътен масив от стомана и светъл камък, неонови светлини пълзяха нагоре-надолу по стъклените стени на небостъргачите му. Движеха се по един от вътрешните кръгови булеварди и навлизаха по спирала между обществените постройки към самия дворец. А той беше повече град в града, не същински палат. Според статистиката го обитаваха стотици хиляди хора и всички отговаряха за нещо в работата на империята, ако ще и да беше дреболия — от градинарите нагоре чак до Шест посоки. И всеки беше включен в инфомрежата, гарантирана на всеки имперски поданик, всеки от първия до последния беше потопен в неспирния поток данни, които им казваха къде да бъдат, какво да правят, как ще протече историята на техния ден, седмица и епоха.
Три стръка морска трева имаше великолепен глас. Тя рецитираше „Зданията“ — поема от седемнайсет хиляди строфи, която описваше архитектурата на Града. Избраната от нея версия се оказа непозната за Махит, което може би си беше нейна вина. Тя си имаше любими творби от описателната поезия и наизусти колкото можа от тях, за да подражава на образованите тейкскаланци (и за да успее на устните изпити), но „Зданията“ й се струваше твърде скучна, за да се захване с нея. Ала сега звучеше различно от устата на Три стръка морска трева, докато подминаваха изброените в поемата сгради. Тя беше чудесен оратор и бе овладяла стихотворния ритъм толкова добре, че вмъкваше забавни и уместни подробности, когато текстът позволяваше импровизации. Махит седеше с ръце в скута си и гледаше през прозорците на колата към въплътената поезия наоколо.
Значи това беше Градът, Скъпоценният камък на света, сърцето на империята: сливане на повествуванието и възприятията, в което Три стръка морска трева без запъване внасяше поправки, ако някоя сграда се бе променила. По някое време Махит осъзна, че Искандр рецитира заедно с другата жена и този шепот в дълбините на съзнанието я успокояваше. Той знаеше поемата, значи тя също можеше да я рецитира, ако се наложи. В края на краищата нали това беше предназначението на имаго-линиите: съхранение на полезната памет поколение след поколение.
Отминаха четиресет и пет минути, както и две задръствания, преди Три стръка морска трева да завърши рецитала и да спре колата в подножието на източена като игла кула съвсем близо до центъра на дворцовия квартал.
„Комплексът на министерството на правосъдието“ — обясни Искандр.
„Добър признак или лош?“ — попита го Махит.
„Не се знае. Чудя се какво ли съм направил.“
„Нещо незаконно. Хайде де, Искандр, дай ми поне обща представа какви са възможностите в случая. Какво би ги предизвикало да те тикнат в затвора?“
Стори й се, че той въздъхна, но се натрапваше и гадното впечатление, че чуждо безпокойство активизира надбъбречните й жлези.
„Хм… Най-вероятно подстрекателство към бунт.“
Как й се искаше да вярва, че той се пошегува.
Монолитът на зданието беше обграден от охранители в сиви униформи, които стояха по-нагъсто пред входа, където имаше пропускателен пункт. Стражниците носеха дълги и тънки сиви палки, а не енергийните оръжия, предпочитани от тейкскаланските легиони, които Махит бе виждала често в „Червената жътва на възхода“.