И Махит чу ясно изреченото със смаян ужас „Остарял съм“ сякаш Искандр бе застанал до нея. Тя трепереше силно. Туптенето на сърцето й заглушаваше думите, с които Три стръка морска трева я представи на тримата. Изпита тежък пристъп на замайване, по-лош дори от пропадането към планетата, паника изневиделица. Не беше нейна — Искандр в имагото заливаше организма й с хормони на стреса, адреналинът достигна такива равнища, че тя усети метален вкус. Устните на трупа бяха отпуснати, но тя виждаше бръчиците от смях край ъгълчетата им и собствената й уста подсказа как биха се напрягали привично мускулите на Искандр.
— Посланик Дзмаре, както виждате — подхвана мъжът в червено, чието име тя просто не чу при представянето, — изпращането на нов посланик беше необходимо. Моля да бъдем извинени, че го съхранихме по този начин, но не сме искали да проявим неуважение към погребалните ритуали, които вашият народ предпочита.
Тя пристъпи към масата. Трупът оставаше все така безжизнен, оставаше неподвижен, отпуснат и празен. „Мамицата му“ — каза Искандр сред съскащ шум, от който й се гадеше. Махит изпита страшната, безпомощна увереност, че ей сега ще повърне. — „Ох, мамицата му, не мога да се справя с това.“
Махит си мислеше (или Искандр си мислеше — тя не успяваше да се разграничи, а взаимното приспособяване не биваше да протича, така, изобщо не се очакваше тя да бъде завладяна от биохимичните реакции на неговата паника, които се възползваха от собствената й ендокринна система), че единственото място, където Искандр все още съществува, е в нейната глава. Предположи, че може да е мъртъв, когато Тейкскалан поиска нов посланик, съставяше планове, ако нещата стоят наистина така, и въпреки това… ето го — труп, куха гниеща черупка, а тя изпадаше в паника, защото нейното имаго изпадна в паника, емоционалният изблик беше най-простичкият начин да прецакаш напълно незавършеното приспособяване, този изблик щеше да изгори всички микроскопични схеми на машинката в главата й… „ох, мамицата му, той е мъртъв“… „ох, мамицата му, аз съм мъртъв“, и размазване на всичко, от което й се гадеше.
„Искандр…“ — опита да му каже мислено, за да го утеши, но нищо не постигна.
„Застани по-близо — нареди й той. — Трябва да видя. Не съм сигурен…“
Той придвижи тялото й, преди тя да е решила, че ще го послуша. Все едно бе изпаднала в несвяст през секундите, когато пристъпваше към трупа, примигна и вече беше там, всичко вече потръгваше зле, много зле и тя не можеше да го спре…
— Ние изгаряме мъртъвците си — отговори тя и не знаеше на кого да благодари, че произнесе думите на правилния език.
— Какъв интересен обичай — каза придворният в тъмносиво.
Махит си рече, че и той трябва да е от министерството на правосъдието, вероятно се разпореждаше в тяхната морга, макар че мъжът в червено май беше съдебният лекар.
Усмивката на Махит беше прекалено широка за лицето й, а и твърде невъздържана, за да е на Искандр — изражение, което би трябвало да уплаши всеки сдържан тейкскаланец.
— След това — продължи тя, напрегнала се да подбере подходящите думи, сякаш се вкопчи във весло насред бушуващите вълни на адреналина — ядем от пепелта, която е свещена за нас. Първо вземат от нея децата и наследниците на покойника. Ако има такива.
Чиновникът беше достатъчно чувствителен да пребледнее, но и достатъчно упорит да повтори думите си:
— Какъв интересен обичай.
— А вие как постъпвате с вашите покойници? — поинтересува се Махит. Доближи трупа на Искандр, сякаш понесена от течение. Засега като че сама контролираше устата си, но краката й принадлежаха на Искандр. — Моля да ме извините за въпроса. Все пак не съм гражданка на империята.
— Обикновено ги погребваме — каза мъжът в червено, сякаш отговаряше всеки ден на подобни въпроси. — Госпожо посланик, желаете ли да извършите оглед на тялото?
— Има ли причина да го правя? — попита тя, но вече дърпаше покривалото.
Изпотените й пръсти се хлъзгаха по тъканта. Трупът беше гол, мъж малко над четиресет години и по всички по-прозрачни места кожата му имаше същия синкав оттенък. Консервиращ разтвор, инжектиран в цялото тяло. Точките на инжектиране се набиваха на очи, дупчици с пръстенчета от подута бледа плът около тях на сънната артерия и вените на лактите. Имаше още една и в основата на десния палец, която придаваше уродлив вид на китката. Махит се усети, че зяпа в поредния миг на унес — първо се взря в лицето, сега се бе вторачила в китката, сякаш нейното имаго искаше да разгледа всяка променена част от бившето си тяло. Дори ако наистина бе искала да вземе останките с правото на наследница (съмняваше се да е така), щеше да е твърде глупаво да глътне от пепелта, примесена с незнайното вещество, с което мъжът в червено бе просмукал трупа. Три месеца без никакво гниене. Усети жлъч в гърлото си освен металния вкус на ендокринната буря. Труповете би трябвало да се разлагат и да бъдат рециклирани.