Каза ми: „Той поиска да се оженим. Молеше ме. Като дете плака, когато му рекох, че е още рано. Плака като дете. Голям и силен, а като дете плака.“
Каза още: „Живеехме в къща с шест стаи. Отзад, на верандата, имаше помпа за вода. Имахме си и едно шотландско кученце, викахме му Спот. Бяхме тъй щастливи, и денем, и нощем. Не ме гледайте, че плача — не мога да се владея.“
Не помня какво отвърнах. Можех ли нещо да отвърна? Не искаше да й говоря. Само да слушам.
„О, как го обичах! Две години… И ето, една нощ се върна и ми рече, че щял да ме напусне. Разправи ми за другата. Как изглеждала, как се обличала. Всичко ми разказа за нея. След това си отиде и ме изостави. Някой дойде и ми взе детето. От ръцете ми я изтръгнаха. Измъкнаха се, преди да ги спра, и изчезнаха. Не знаех какво да сторя. Отидох горе, там, дето живееха близките му. Заварих сестрите, майка му, а детето — при тях! Не ми дадоха да го докосна, да го целуна. Посегнах, изтласкаха ме, блъснаха вратата. Оставиха ме на верандата, затвориха вратата, заключиха я.“
И още хиляди неща ми разказа. Всичко помня. Само дето съм забравил точните й думи. Не мога да ги повторя. Смесваше ги, идваха на устните й досущ като разбърканите късчета от играта с изрезките. За човешкото ухо това не би имало никакъв смисъл. Словата й бяха пратеници на сърцето. А там само чувството можеше да проникне. Звукът на думите никога не достига тия глъбини.
Но всичко това бе отминало. Беше преди да се случи каквото и да било. Все още нищо не бе станало. Имаше думи, движения и погледи, но все още нищо. Човек чувствува тия неща. Звуците не могат да говорят така. Звуците в човешкото ухо предизвикват само усещането за острота или мекота. Нещата се усещат с любовта и с омразата. А аз я почувствувах. Не лъжа. Наистина я почувствувах. И ще ви кажа точно какво — тръпката на нейното сърце до моето.
Но всичко това стана преди да се дръпне рязко, да ме погледне за сетен път и да си отиде. Беше последното движение.
Пред нас беше перилото на палубата. Ръцете й се облягаха на него, след това тя здраво го стисна, толкова здраво, че ноктите й побеляха. Това вкопчване за лакираното перило беше началото. Дотогава все още нищо не бе станало.
Светлините на брега бяха далеч. Бяха още по-далеч от преди. Очертанията на сушата се губеха; само мътните светлини висяха като уловени светулки, забодени с карфица за голите клони на почернели от времето дървета.
Не каза, че тръгва. И двамата го знаехме. Не се помъчи да ми напомни за себе си. Не искаше да мисля за нея, да мисля, че си отива. И това беше всичко. Стоеше до мен, след миг вече я нямаше. Наведе се над перилото далече напред, за миг запази равновесие. След това, без никакво усилие, като остави тежестта на тялото да я увлече, прехвърли се отвъд борда и потъна.
Можех да я спра. Разбира се, можех. Не отричам. Не се опитах да я спра. Ръцете ми не се отместиха. Та и кой ли би поискал да я задържи? Има ли човек, който би могъл да го стори? Само един страхливец би я хванал, би я дръпнал, би извикал за помощ. Но ние, хората, не искаме да бъдем страхливци. Какво ли не правим да не бъдем страхливци. Искаме да сме храбри, мъчим се и тъй, и инак — само и само да се издигнем над страха. Вярваме, че сме безстрашни и се стараем да изпълняваме тази роля.
Оставих я да си отиде. Можех да я хвана, но аз само я гледах. Дори изместих едната си ръка, да й дам път. И останах там, дето бях — безстрашен. Когато изчезна, почнах да броя: едно, две, три, четири, пет…
Какво бе казала за мъжа си? Нещо за косата му. Цветът. Бил рус. Тя ми каза това. Но какви бяха нейните коси? Не каза. Нали ги Видях със собствените си очи? Руси? Не. Кестеняви? Не. Червеникави? Не. Черни? Не. Какви тогава? Не знам. Не мога да си спомня. Забравил съм. Те имаха свой цвят. И това стига.
Продължавах да броя: 47, 48, 49, 501 Стига толкоз. Вече си е отишла. Отишла!
Какво можех да сторя? Много неща. Но и това няма значение. Да скоча след нея? Не. Да викам за помощ? Не. Тогаз какво? Нищо. Не исках да ставам страхливец. Не исках да се уплаша, че ще видя как една жена умира. Щом тя не се боеше да умре… Животът е твърде скъп за повечето нас, клетниците, когато сме страхливци. Само смелите пристъпват към смъртта без превръзка на очите. Страхливците се борят за последен дъх, за последен поглед, за последно докосване. Страхливците не искат да умрат. Тя не се уплаши. Тогава защо трябваше аз да се страхувам, че ще стана свидетел на смъртта й? Аз да бъда страхливец до една безстрашна жена? Тя не е очаквала, че ще се уплаша. Можех ли да я измамя?
Трябваше да действам, когато се наведе над перилото. Преди да се е прехвърлила. Но не сторих нищо. Исках да почувствува щастието от своята постъпка. Но се побоях да не стана страхливец в присъствието на една смела жена, която не трепна, за да изпита щастие за няколко мига.