— Знаеш, че аз и Ян продължаваме да го проучваме — казах.
— Какво толкова има за проучване, какво сте си наврял и носовете в него! Той има нужда от щастие, а не от изследвания.
— Стига с това щастие! — креснах. — Няма пол, че да ги направим чифт, не може да има деца, няма нужда от пари, не носи кожени палта и джинси. Откъде да му измислим това щастие?
— Ето, съвсем просташки разбираш нещата.
От този ден тя се промени. Ходеше из стаите като объркана, сякаш непрекъснато разговаряше със себе си или с някого. В очите й имаше укор и неразбиране, след това започна да се страхува от мен, не разговаряхме, не ми даваше да я докосвам — една объркана и уплашена жена. Очите й се зачервиха от безсъние, загуби свежия цвят на лицето си, започна да се облича и сресва небрежно. Аз подозирах причината, но не разбирах, че нещата са толкова сериозни…
ЗАПИС 0109
Събудих се с чувството, че съм изгубил нещо ценно, то е паднало в мрака на съня и сега не мога да го намеря. Ходя като лунатик, навеждам се над всяко стъкълце, искам да го пипна, но то изгаря пръстите ми.
Сутринта дойдоха няколко работника от градчето, извадиха от склада дебели оловни листове и започнаха да обковават стаята ми в ризница. Чух веселите подвиквалия, мъжете се катереха по стълбата, пълзяха по стената и стигнаха прозореца ми, за да затворят завинаги светлото му око, откъснаха ме от морето и пролетта и ме наказаха да живея под светлината на студените спираловидни лампи.
Това е всичко, което хората направиха за мен.
ХОАКИМ АНТОНИО:
Почти нямам спомени от детството си. Роден съм в Ла Фуенте де Сан Естебан, близо до Саламанка, в самото сърце на Кастилия. Спомням си единствено обгорени улици, прах, високи огради и майка ми. Тя беше красива и горда жена, най-изящната в Ла Фуенте, и много се измъчваше, че бях ням. Всъщност не знам дали съм бил ням или съм се развивал бавно, но до петгодишна възраст устата ми не познаваше думите. В къщи идваха много стари жени, варяха билки, шепнеха заклинания над врящите котлета, танцуваха около тях като магьосници, после налагаха крехките ми гърди с мазила и прахове, но езикът ми оставаше завързан и очите ми гледаха все така глупаво и неразбиращо. Злите езици казваха, че господ наказал майка ми задето изоставила мъжа си и станала любовница на сеньор Емилио. Помня и този сеньор Емилио, бакалина, червендалест и мазен, с дебели шепи и плешив; той имаше жена и две грозни дъщери, но често преспиваше у нас, чувах понякога похотливото му пъшкане от леглото на мама, но без него ние щяхме да умрем от глад, защото майка ми предпочиташе да препича бедрата си вместо да работи.
Един ден сеньор Емилио дойде с голяма каруца, натоварихме малко багаж, малко храна, колата заскрибуца по калдъръма, а от прозорците стърчаха старите врани и ни проклинаха. Не знаех къде отиваме, не се интересувах. По целия път сеньор Емилио пощипваше мама и пускаше мръснишки шеги. Надвечер бяхме пред вратата на един манастир. Накладохме огън, аз спах в каруцата, а те на земята, защото в нашите манастири не пускат жени да преспиват.
Сутринта влязохме в храма — студен и тъмен, с гордо изсечени колони и малки като длан прозорци. Аз още не бях конфирмиран, страхувах се от плаща на монаха, но мама ме заведе при него и ме натисна пред нозете му, паднах с чело до студения под, треперех. Онзи, сеньор Емилио, ме натискаше по шията при всеки опит да се надигна. След това монахът ме поведе по някаква стълба надолу към подземието, извита, тясна, осветявана само от мъничката свещ. Вървяхме цяла вечност, очаквах зад себе си да чуя гласа на мама, но капуцинът до болка стискаше ръчичката ми, а аз не можех да извикам — нали казах, устата ми беше съвсем няма.
Стигнахме до някакъв саркофаг, изпод дебелото стъкло ме гледаха празните ями на един череп. Бутна ме до каменната плоча на гробницата, откъдето свирепо и студено ме наблюдаваше този не знам кога изгнил светия. „Целуни!“ — каза монахът, сърцето ми щеше да се пръсне, наведох се, не исках, но от гърлото ми не излизаше никакъв звук. „Целуни, ти казвам!“ — отново изкрещя онзи, гласът му отекна в подземието, сякаш от всички страни крещяха и настояваха, сякаш цяла армия дяволи притискаха невинната ми душа. Наведох се над стъклото — господи, този череп! Белезникав, изненадан и вечен. И точно когато докоснах с устни похлупака, монахът ме удари с кръста по главата и изкрещя с небесен глас: „Говори!“