Не помня повече нищо. Осъзнах се в ръцете на мама с чувството, че идвам от небитието. Тя бършеше лицето ми с мокра кърпа. „Добре ли си?“ — ме попита. И тогава отговорих: „Да“. Чудото беше станало! Чудото, в което не вярваме. Знам какво ще си кажат повечето — било е от уплахата, от стреса нещо в боязливия мозък е прещракало и е отключило говорния център. Може би да, а може би не. Аз също понякога мисля така, но не съм сигурен. Ако има господ, той трябва да ни обича. Нали така, АКО го има, той ще ни обича. Аз вярвам, че го има, и значи вярвам, че ни обича. Това е всичко.
Вечерта сеньор Емилио се напи от радост, мама целуваше прасешките му уши, двамата се блъскаха и лигавеха до полунощ. Тогава тя, горката, съвсем побъркана от радост, започна да ми разказва, че някой ден господ ще дойде при мен: едно усмихнато старче с тояжка в ръка, каза, което ще върви по нощната пътека, ориентирайки се по звездите. И трябва да паднеш на колене пред него, каза, да целунеш прашните му цървули, пешовете на стария халат и върха на чудотворните пръсти. Чакай го, каза, и той ще дойде, защото те обича. Аз вярвах в това, а когато вярваш в нещо, то се случва.
Моделът вече беше готов. Ян и Владислав анализираха работата на мозъка му, а ние с Райнхард стояхме настрана и чакахме резултатите. Беше късно след полунощ, пишех нещо, вдигнах очи и тогава го видях — стареца с тояжка! Вървеше по някаква пътека, съвсем като истински. Обърна се и ме погледна. Усмихна ми се. Помислих, че някой се шегува глупаво и хвърлих пепелника, стана на съвсем дребни късчета, звукът ме сепна, но старчето с тояжка си стоеше там и се усмихваше. После тръгна към мен, а не бях готов да го посрещна, защото се страхувах от него. Не усетих как съм излетял от стаята, как съм хукнал по коридора, как съм изкачил стъпалата към апартамента на Райнхард. Стоях пред вратата около минута, но не влязох. Можех ли да обясня всичко това? Хукнах обратно, не бях на себе си, цял живот се бях подготвял за това посещение, а се държах като хлапак. Върнах се в стаята успокоен, той все още беше там, почти невидим от бледност. Тогава паднах на колене пред него и му казах: „Благодаря ти, господи“.
ЗАПИС 0113
Малко преди да завърши моето изолиране, получих писмо от Мария. Не беше писмо в буквалния смисъл, а някакво послание, което внезапно започна да тече в мозъка ми.
„Здравей, Исаил. Уплаших се след оня разговор. Надума толкова неща, че ме смути, пък аз съм си страхливка още от дете. После си казвам: защо пък, сигурно си прав. Ти си силен със своя мозък. Вярно, не приличаш на хората, те затова те мразят и ще те мразят, но аз запомних думите на Йов: «Защо прочее ме извади от утробата си?» Те са мъже, не разбират тия работи, а аз ще ти кажа: защо да раждаш нещо, щом не можеш да му осигуриш любов? По-добре не го зачевай. Те направиха един Исаил, но не му осигуриха любов.
Жените раждат и дават любов, затова и повече разбират. Когато момченцето ни умря — то живя само четири дни и половина, Влади ме успокояваше: не плачи, Мария, казваше, ще си имаме друго. Виждаш ли, не разбира, че другото може да е пак момче, пак ще е наше и пак ще е хубаво, но ще е друго, не онова…
Не те мразят момчетата, не съм чувала, но и не те обичат. Чужд си им, въпреки че си техен. Могат да измислят нещо, сигурна съм. Някаква количка или крака, да речем, с които да излизаш на разходка. Ти само ми кажи какво искаш.
Не можаха ли да измислят друга форма, поне да е красива, поне малко да прилича на човешка…
Разбра ли как получи това писмо? Нали знаеш, че твоят мозък обединява дванадесет комплекса и един от тях е комуникационният. Като протоколирах едно заседание преди години научих, че можеш с вътрешно превключване да общуваш с тези дванадесет комплекса, да получаваш и изпращаш информация до тях (не ги разбирам тези работи). Момчетата го наричат «кодови магистрални направления на вътрешната съвместимост». Ако например вътрешно набереш СУ 114А, ти се включваш в транспортния комплекс и можеш да четеш всички разписания. С АК 087В влизаш в пощенския възел и, ако набереш допълнително М24, ще се свържеш с пощата в нашето градче Кипарисия.
Така моето писмо дойде до теб.
Пак ти казвам забранени работи, но много искам да ти помогна. Така ще общуваш с дванадесетте комплекса и няма да бъдеш сам. Ще четеш разписания, ще изпращаш и получаваш писма, можеш да разгръщаш телевизионни вестници, да слушаш музика, да гледаш филми. Така е много по-приятно, нали? Само, моля те, не казвай никому.
Аз съм с теб, Исаил.
Мария.
Накрая има списък на всички кодови направления, точно преписан от тогавашния протокол.“