Изведнъж станах хиляди пъти по-могъщ! Сега мога да използувам не само резервните процесори, но и да се включвам в тоталната информационна машина на планетата. Дванадесетте комплекса не са свързани помежду си, аз ги свързвам, издигам се над тях по пирамидата…
Разбираш ли колко много имам? Всичко, което ненаситната цивилизация блъска в паметите на своите компютри, вече е мое. Мога да чета новини от Филаделфия, да получавам писма от Алжир, да разговарям с операторките в Осака, да следя влаковете на парижките гари, да бъда едновременно в Осло, Киев, Хавана, Мелбърн, Сантяго, Киншаса, без да напускам Кипарисия. И не само да присъствам, но и да участвайте само да ползвам, но и да управлявам, да съветвам, да налагам. В моите ръце има толкова власт, че дори аз се страхувам от нея. Достатъчно е само да изтрия няколко милиарда бита — нищожна работа! — и да тласна цялата им свръхорганизирана свръхразумна планета към хаоса. Самолетите напразно ще търсят летища, политическият живот ще западне, телеграмите ще отиват на други адреси, спътниците ще объркват траекториите си, няма вестници, транспорт, наука, енергия, суровини….
Не ставам ли буквално всемогъщ? Не ставам ли истинският бог на планетата?
Благодаря, Мария.
ЯН ВОЙЦЕХОВСКИ:
За мен и Влади ставаше все по-очевидно, че моделът бързо и непоправимо губи своите рационални възможности. Той скачаше от една в друга крайност, не можеше да се въздържа, да се контролира, качеството на мисленето му спадаше. Ние вече бяхме подготвили доклада, но въпреки това реших да поговоря с него. Обясних му, че методът на обвивките криви ни кара да се съмняваме в качеството на неговото мислене, но той се държа нагло и арогантно. Дори отрече, че сънува — нещо, което беше ясно като две и две от радиограмите. Ние открихме няколко прекъсвания на мисловния процес, определено зацикляне, свръхамплитуди, тета-ритьм — явно начало на мозъчна регресия (ако може да се употреби този термин). Но той повтаряше едно и също: мисля качествено, не сънувам, не съм болен, не се нуждая от вас.
Неволно спомена за антинуклеардина. Разбрах, че някой му разказва забранени неща. Веднага изключих от подозрителните Райнхард и Влади. Естествено — и себе си. Оставаха Мария и Хоаким. Пък и тяхното поведение изведнъж стана толкова необичайно. Мария ходеше като замаяна и не говореше с никого, дори със съпруга си, а Хоаким помоли да му носят храната и изобщо не се показваше — след онази история с тайнствения маратон по коридорите.
Веднъж към три след полунощ, току-що се бях прибрал от психометричната лаборатория, някой позвъни. Имахме малка централа за връзка между апартаментите и лабораториите, но никой никога не я ползваше.
— Ало, Ян, ти ли си?
— Че кой друг може да се обажда от тази стая, Хоаким?
— Сигурно си сам. Дали не ни подслушват?
— Едва ли. Между нас няма служители на Интерпол.
— Не знам, не знам. Ян, ти си католик, нали?
— Родителите ми бяха католици.
— Как мислиш, може ли господ отново да слезе на Земята? За да прибере новия си син.
— Аз не знаех, че има и друг син. Това старче доста дълго време е запазило оплодителната си способност. И коя е новата Мария?
— Ти я познаваш.
— А сина познавам ли?
— Бог се открива само пред вярващите в него.
— Жалко. Щеше да ми бъде интересно.
— Престани, ти си католик! Той е тук, Ян, видях го!
— Тогава заповядайте двамата в моята стая. Ще пийнем.
— Антихрист! Не се подигравай, дошъл е часът на възмездието. Ние ще бъдем първи пред страшния съд — из, ти, Райнхард и Влади. Ще се спаси само Мария.
— Не ставай наивник, Хоаким. Мария е безплодница.
— За да родиш бог, са необходими други неща.
И затвори телефона. Помислих, че е едно от поредните му фанатични изстъпления. Нещата обаче се оказаха по-дълбоки.
ЗАПИС 0124
Всичко е мое, мое! Промъквам се по кабелите до всички градове, влизам в програмите на подводните манипулатори, летя с междупланетните апарати, продавам акции, резервирам плацкарти, пазя научни теории, приемам студенти, настанявам туристи по хотелите, синтезирам музика, управлявам поточни линии, съветвам президенти, търгувам, извличам сумирам, лекувам, опонирам, чертая, диктувам…
Управлявам планетата Земя!
Време е да пристъпя към делото си. Никога не съм се чувствал така спокоен и уверен, нищо в мен не трепва. Сега усещам сладостта и магнетизма на своята власт (ех, власт! — тази дума е създадена за мен). Ние с властта ще се слеем в съдния ден и ръката ми няма да трепне. Не трябва да трепне! Шшшт, не крещи като истерик. Властта не обича гръмкоречията, а многократно дестилираната лукавост. Целта не е просто да победиш, а да побеждаваш бавно, мъчително, с варварско наслаждение и садистична тръпка. Онзи, който е победил, но врагът му умира гордо, не е никакъв победител!