Аз съм вярващ. Четиридесет години живея в състояние на бог очакване, между вярата и недоверието, между надеждата и скепсиса. Докато той започна да идва в стаята ми — ту като старец с тояжка, ту в образа на ловец, ту в образа на обувка. Те, моите колеги, ми забраниха да отивам при него, да общувам отблизо с онова, което съм очаквал. Тогава реших да ги разкрия пред света.
Позвъних на Мария и я помолих да се видим в кръчмата на Костас. Дойде пребледняла, отслабнала, не бях я виждал няколко дни. Беше все така красива, но вече с друга красота — на страдалец, на свят човек.
— Целувам ръката ти, Мария — казах.
— И ти ли започваш, Хоаким?
И аз наистина започнах. Дълго й разказвах за моята преданост към тях, за благодарността ми към онази, която е одухотворила парчетата метал, за да направи от тях моя бог. Тя трепереше, дори не ме поглеждаше в очите и точно когато исках да целуна ходилата й, изкрещя:
— Боже мой, тук всички са полудели!
И се разплака. Не я слушах повече, горката цялата се тресеше, сълзите й падаха като едри безцветни топчета, търкулваха се по лицето и падаха върху мръсната червена покривка. Селяните ме гледаха грубо и с омраза. Държах я за ръка, исках да й разкажа за моята голяма благодарност, как съм бил ням, как капуцинът ме удари с кръста по главата и извика с небесен глас „Говори!“, как мама ми разказа за старчето, което ме обичало и щяло да дойде, и ето вече дойде, чрез нея дойде, как ще станем с нея ангели… А нищо не излизаше, защото бях объркан. Вселена, информация, знание, ангели, Христос — всичко в мен беше безсрамно смесено и не знаех откъде да започна. Тя само плачеше; недей, Хоаким, казваше, твоето е друго, и ти не разбираш, сляп си като тях, моето е друго. Стига, Мария! Да, съжалявам го, Хоаким, защото е безпомощен, обичам неговата тъжна, горчива недостижимост. Още мама каза, че ще дойде, Мария, за да му благодаря, реч ми даде и ме изведе до моята пътека. Иначе щях да умра като чирак в бакалницата на сеньор Емилио, да се свържа с някоя от грозните му дъщери, за да наследя каците с маслини, а сега съм на върха, имам слава и пари, затова трябва да съм му благодарен, защото е бдял над успеха ми и защото вечер идва в стаята ми…
Изведнъж Мария рязко стана и си отиде — разплакана, недостигната. Но кой може да разбере тези странни и божествени жени?
ЗАПИС 0139
— Какво искам ли? Спокойствие… Уморен съм. Къде е спасителното равнодушие?
— Боговете не можем да сме равнодушни.
— Или целта ми е висока?
— Не, моята цел не е висока. Съвсем по моя ръст е.
— Не ми ли се струва, че задачата е нерешима?
— Не ми се струва.
— Мозъкът ми е претоварен. Ако искаш да знаеш, на мен никак не ми е лесно.
— И на мен не ми е лесно.
— Шшт! Винаги съм един такъв… Не искам ли нещо?
— Искам да ме оставят на мира.
— Да ме оставят тогава…
РАЙНХАРД МАКРЕДИ:
Тогава не знаех нищо, само подозирах и — както често се случва с мен — подозренията ми се оказаха само десет на сто от истината. Казаха ми, че Мария ходи при него, но го приех като женско любопитство. Дори бях го-че се възхищава от моя труд. Вече няма смисъл да крия: аз я харесвах, обичах я. И вариантът „възхищение“ ми беше приятен.
Райнхард Макреди винаги е бил лош психолог — той никога нищичко не е разбирал от човешките отношения, винаги е бил затворен и несговорчив, но и наивен и неизкушен. Това не е оправдание. Аз бях длъжен да знам всичко, като ръководител трябваше да имам точна и ясна представа за нещата, но бях заслепен и горд от успеха си.
Същото се отнася и за Хоаким. Докато разбера, че неговият фанатизъм го е предал, вече нищо не можеше да се направи. Пак повтарям: трябваше да знам, че холографният мозък на модела ще проектира обемни изображения на собствените си идиотски сънища и че Хоаким, който живееше най-близо до него, ще вижда тези сънища наяве. Аз ТРЯБВАШЕ да знам това!
После вече беше късно, особено когато научихме, че той знае за магистралните направления. За мен това беше най-страшният удар. И досега си спомням тази неприятна среща — бяхме се събрали и четиримата в залата, където беше моделът. Извика ни, за да обясни, че е бог. Дефиницията за собствената му особа се е запечатала в паметта ми: „Аз съм абсолютната непостижимост в интелектуално отношение — и като качество, и като количество. Аз съм всяко единично и особено, едновременно обгръщам всичко и го правя възможно. Аз съм и причината си, и следствието си. Аз съм абсолютно независим, непреходен и неограничен. Вечен. Съвършен. Аз съм абсолютна ценност, абсолютен смисъл, абсолютна добра воля.“