Не съм ли прав като казвам, че всичко, което дланта създава, има нужда от внимание и грижа? Много станаха нещата, които човекът създаде само за удобства и угода, но без любов и грижа ги създаде, затова се отделиха и застанаха против него. Напълни се светът със сирачета, които се чуждеят от творците си. Затова помнете ме: и онова, дето излиза под чука и длетото, под машината и сеялката, и то се прави с любов и заради любов, иначе не е човешко.
(Слушаш, Тома, ала не вярваш, нали? И аз говоря, ала не вярвам, така е.)
ВЛАДИСЛАВ ЖАБОТИНСКИ:
Онези на двора съвсем обезумяха. В началото, когато той започна, млъкнаха като прерязани, за минута изтрезняха, не смееха да шавнат, зяпаха с широко отворени от страх очи. Вкамениха се в своите пози като истукани на смирението. По-крехките плачеха, няколко жени паднаха на колене и застенаха, удряха с ръце слепоочията си и скубеха коси. Старица се кръстеше и целуваше калните темета на плочките. Свирачът на сандур се дивеше на дървения корем на инструмента си, сякаш чакаше да види там притежателя на този гробовен глас. Когато някое дете се опитваше да писне, майка му рязко го дръпваше за ръчичката и то отново страхливо се шмугваше зад полата й.
Тогава видях слепия старец. Беше вдигнал нагоре немощните си ръце, отпуснатите светлокафяви мускули играеха, кой можеше да различи какво има в мъртвите му очи: изненада, страх или решителност? Бавно тръгна в посока към гласа, потупваше хората да му сторят път, с крак опипваше пътеката пред себе си. Когато моделът свърши и почти половин минута над тълпата лежеше безмълвие и боязън, старецът падна по очи и извика с цялата мощ на безсилното си гърло:
— Чакал съм те, господи! Изцели ме!
А след това не може да се опише! Такава врява, такава свирепост… Понесоха се като цунами към парадния вход, готови да пометат всичко, хукнаха направо по гърба на стареца (след час той умря от очакване или от ходилата им), размахали напред хоругви и пръти, лопати и псувни.
— Ако потрябва, ще го използувам — каза решително Райнхард и ни показа дулото на един много хищен револвер.
Слава богу, Хоаким ги задържа. Изправи се пред тях, вдигна ръце и изкрещя:
— Това в храмовете е забранено!
Тогава се уплаших за Мария. Намерих я в нейната стая, седнала на леглото загърнала с одеало потръпващите си рамене, с поглед, забоден в нищото. В началото дори не ме усети. Не плачеше; мисля — нямаше сили за това.
— Ти ли си? Какъв е този шум отвън?
— Дошли са да славят своя бог.
Тя не се изненада:
— Бог ли? А, Исаил. Трябваше…
За първи път чувах това име, но не исках да я разпитвам. Опитах се да я прегърна, но тя отблъсна ръцете ми. На лицето й видях неприязън, дори гнусливост, като че ли я прегръщаше гущер. Погледна ме с молба за искреност:
— Аз ли съм виновна за всичко, Влади?
— Глупости! Хоаким ги е настървил. Нали знаеш, такъв си е.
— Но аз му казах онези цифри!
Знам, Мария, знам… Но времето не беше подходящо за такъв разговор. Исках да я успокоя. Пак се опитах да я прегърна, но тя отново бутна ръцете ми.
— Не лъжи, Влади! Райнхард мина за минутка и ми каза всичко. За самолета над Неапол. Сто четиридесет и шест души… Боже мой!
— Онзи вече няма да има тази възможност.
— Ако не бях му казала кодовете, ако не бях му писала писмото, ако не бях му разказала за учителя по физика, щеше да бъде друго, нали? Все някак щяхте да се разберете. Щяхте да му направите количка и ръце. Сега е късно, има мъртви. Аз съм виновна за всичко…
— Чакаме разрешение от Световната организация — казах. — Всеки момент ще го изключим.
Не очаквах такава остра реакция. Тя ме блъсна, нахвърли се срещу мен и започна да крещи:
— Не! Не ви разрешавам! Вие сте убийци! Той трябва да живее! Той има право на щастие!
Дълго повтаряше тези изречения, не на себе си, в транс. Стараех се да я укротя, в това състояние… Вече не беше Мария… Това вече не беше нормалната Мария… Междувременно бяхме получили радиограма от Световната организация — разрешаваха ни да го изключим. Не, не си мислете, че моделът е като ютия, изключваш го и край. Той има инстинкт за самозапазване, мозъкът му е потопен в криогенна среда и работи в точката на свръхпроводимост, значи — без външна енергия. Моделът великолепно знаеше това; щом му съобщихме , веднага зае отбранителна позиция:
— Вие сте глупаци! Дори и да ме изключите, енергията ще циркулира в черепа ми още поне седемстотин години. Още седемстотин години ще съществувам! Сигурно дотогава ще се намери някой благодетел, който да ме включи отново.