За първи път виждах Райнхард щастлив и самодоволен. Погледна го иронично и каза:
— Ще съществуваш, но ако не мислиш. Всяка мозъчна операция повишава ентропията и енергията в черепа ти ще намалява. Така е, приятелю, всяко знание се заплаща с енергия. Ти сам ще решиш, но ако искаш да си по-дълго жив, не трябва да мислиш.
ЗАПИС 0155
Добре са го решили, Исаил. Досега мислеше, без да живееш. Вече ще трябва да живееш, без да мислиш — като вещ. Ще бъдеш грозна вещ в интериора на тази грозна стая. Седемстотин години ще бъда мъртва кутия, докато възкръсна… Ако възкръсна…
Всеки бог възкръсва!
Но какво искам повече: да съществувам или да мисля?
Gogito ergo sum. (Мисля, следователно съществувам.) О, жалък мой Декарт!
„Здравей, Исаил. Разбрах всичко. Сгреших като ти дадох кодовете. Да съжалявам ли?
Ти си различен от нас, затова и щастието ти е различно. Когато имаш свобода, не знаеш какво да правиш с нея и веднага се нахвърляш срещу свободата на другите. Самолетът не ти пречеше и хората в него, всеки е имал мисли, надежди. Ти им ги отне. Или аз?
Така е — трябва да знаеш какво да правиш със свободата си: да я уважаваш. Иначе ставаш тиранин за другите. И да познаваш щастието си, за да го различиш, когато го намериш.
Аз съм слаба, Исаил, как сега да удържа? Мъничко още ми трябваше, за да те обичам. И аз не знам какво точно е това мъничкото, макар понякога да го виждах само на крачка пред себе си. Ето така — виждах го това мъничко нещо през мъглата от странности и заблуждения, като живо беше, като дишащо ембрионче. То чакаше да го взема и да го накърмя, но аз съм вече безплодница — нито мои деца мога да имам, нито чуждите да накърмя. Такава съм и ми тежи.
Не направих Влади щастлив и теб не успях, и никого. Не искам повече. Трябва да си отида. Ти ми казваше, че ТАМ не е чак толкова лошо. Нали чернокосото ми момченце е там…
Виждаш ли, Исаил, съвсем се побърках и говоря глупости. Хайде, Мария-Тревичка, идва косачът. Той вече си отдъхна до стомната под дървото, потта му премина, идва отсреща и пее. Българска песен пее — широка и извита. Дядо пееше така край кошерите, под облака от пчели.
Когато получиш това писмо, вече няма да ме има. Ти не си виновен за нищо. Аз съм си такава объркана и всичко покрай себе си обърквам. Искам да е хубаво, Исаил, пък не става. Все нещо не стига…
Сбогом. Мария“
Това е всичко. Краят. Крещи сега, Исаил! И какво ще спасиш? Дори сълзи не са ти измислили. И крака нямаш да я изпратиш. И ръце нямаш, да хвърлиш буца пръст. Крещи де, крещи! Иска ти се да прегризеш въжетата и да избягаш, но накъде?
Сбогом пророчице моя.
Така ми се иска да се изплача!
Ти виждала ли си езерото Чиратантва? Мулето се спуска с припряни ситни стъпки по пътечката, ушите му са като мишена с формата на фау, задницата вдига кълба топла и дъхава пара. Долу е синьото око на Чиратантва, вика те с протяжния глас на перуанка, ти си смъкнал малкото сомбреро до очите и с играта на лицевите мускули пропъждаш мухите.
Удряй, Салина-Мария, дребни като монети ходила, събуди шестте души на китарата, не щади гърдите ми за камата на гласа си! Дигни поли и раздвижи с тях въздуха, разиграй белите им къдри като крила на пеперуда, аз няма да ги докосна по прашеца, за да можеш да излетиш…
Какъв е този разказ? Понякога ей така си съчинявам истории, измислям картини, пред очите ми пробягват с ускорен каданс кадрите на стар и просветлен филм.
Всеки разказ започва отнякъде, моят започва от Чиратантва. Живял в планините скитник, дните му били жестоки, а нощите тревожни, защото животът на скитника под слънцето е жесток, а под луната тревожен. Понякога лягал върху килима от цветя и искал да взриви гърдите си или поне да заплаче, защото сълзата е като взрива — убива и не изчиства разрушенията. Къпел се в Чиратантва, ала и водата само измива, но не изчиства. Винаги, когато влизал в синьото око, около него започвали да плуват огромни петна омраза. Изтривал с кърпа тялото си, а по кърпата оставала омраза. Стържел лицето си с бръснач, а вместо косми, бръсначът свалял омраза. Кого мразел той — себе си или всички останали? Ето това не мога да реша, затова и разказът не продължава.
Глупаво е да мразиш себе си — кого ще обичаш тогава? Мария е една, и Исаил е един, и онзи край Чиратантва е един, неповторим — лош или добър, какво значение има. Защо да го слагаш на везната? И какво ще сложиш на другото блюдо, щом е единствен? Не избирай, а го приеми! Вземи го и го сложи в себе си, където трябва…
„Онзи от Чиратантва носи пистолет и спи с нож под възглавницата“. И точно тук трябва да измисля едно изречение за ужасната самота. Едно изречение, което да раздруса всекиго. Едно изречение, след което всеки да бъде друг.